Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

В продължение на един час Лисбет шареше напред-назад из кухнята. Беше й толкова криво, че вдигна масата и изми чиниите — обикновено оставяше това на Микаел. От време на време се приближаваше до прозореца и се оглеждаше за него. Накрая така се притесни, че облече коженото си яке и излезе да го търси.

Първо отиде до пристанището за яхти. Прозорците на къщите все още светеха, но от Микаел нямаше и следа. Тя тръгна по пътеката край водата, където обикновено се разхождаха вечер. Къщата на Мартин Вангер бе тъмна и вече изглеждаше необитаема. Отиде и до камъните на носа, където бяха седели с Микаел някога, а после се прибра. Него все още го нямаше.

Лисбет се отправи към църквата. И там не го откри. Остана известно време, като се чудеше как да постъпи. След това се върна при мотора си, взе едно фенерче от чантата с инструменти и тръгна отново покрай водата. Отне й доста време да премине по криволичещия полуобрасъл път и още повече — да открие пътеката до къщата на Готфрид. Лисбет я видя насред мрака, зад няколко дървета, когато почти беше стигнала до нея. Микаел го нямаше на верандата, а вратата бе заключена.

Тя отново се запъти към селото, но се спря, върна се и отиде до края на носа. Изведнъж съзря силуета на Микаел в мрака на кея, където Хариет Вангер бе удавила баща си. Едва тогава си отдъхна.

Той чу стъпките й по кея и се обърна. Тя седна до него, без да каже нищо. Накрая той наруши тишината.

— Прости ми. Трябваше да остана за малко сам.

— Знам.

Тя запали две цигари и му подаде едната. Микаел я погледна. Лисбет Саландер бе най-асоциалният човек, когото някога беше срещал. Тя пресичаше всеки опит от негова страна да говорят за лични неща и никога не бе приемала какъвто и да било израз на съчувствие. Бе спасила живота му, а сега бе излязла посред нощ, за да го търси в пустошта. Той я прегърна.

— Сега си знам цената. Предадохме тези момичета — рече той. — Те ще потулят цялата история. Ще унищожат всичко от мазето на Мартин.

Лисбет не отговори.

— Ерика беше права — продължи той. — Щях да имам по-голяма полза, ако бях заминал за Испания и един месец се бях чукал с тамошните жени, пък след като се прибера, да се захвана с Венерстрьом. Сега пропилях месеци на вятъра.

— Ако беше заминал за Испания, Мартин Вангер щеше да продължава да убива в мазето си.

Настана тишина. Поседяха заедно доста дълго, след което той се изправи и предложи да се приберат.

Микаел заспа преди Лисбет. Тя лежеше будна и се вслушваше в дишането му. По някое време отиде в кухнята, свари кафе, седна насред мрака на кухненската пейка, отдаде се на тежък размисъл и изпуши няколко цигари. Не се съмняваше, че Вангер и Фроде щяха да прецакат Микаел. То си беше заложено в природата им. Но това бе негов проблем, а не неин. Или?

Накрая взе решение. Загаси фаса, върна се при Микаел, запали нощната лампа и го разтърси, докато той не се събуди. Беше два и половина сутринта.

— Какво?

— Имам въпрос. Стани!

Микаел стана и я погледна сънено.

— Когато те обвиниха — защо не се защити?

Микаел поклати глава и срещна очите й. После хвърли поглед към часовника.

— Това е дълга история, Лисбет.

— Разказвай. Имам време.

Той дълго мълча, като обмисляше как да постъпи. Накрая реши да й каже истината.

— Нямаше как да се защитя. Публикуваната информация бе фалшива.

— Когато влязох в компютъра ти и прочетох електронната ти кореспонденция с Ерика Бергер, видях доста препратки към аферата „Венерстрьом“, но през цялото време обсъждахте единствено практически детайли, свързани с процеса. Нямаше нито една дума за това, какво се бе случило в действителност. Кажи ми какво се обърка.

— Лисбет, не мога да ти разкрия истинската история. Изпързаляха ме. С Ерика сме убедени, че ако разкрием истината за случилото се, това ще подкопае още повече доверието на хората в нас.

— Слушай сега, Кале Блумквист , вчера следобед ми чете проповед за приятелството, доверието и т.н. Аз нямам намерение да публикувам историята в интернет.

Микаел възрази на няколко пъти. Напомни на Лисбет, че е дълбока нощ, и настояваше, че в момента няма сили да мисли за това. Но тя не отстъпи, докато той не се предаде. Микаел отиде до банята, наплиска лицето си с вода и сложи отново каната с кафето. След това се върна в леглото и й разказа как преди две години бившият му съученик Роберт Линдберг бе събудил любопитството му в една жълта „Мелар — 30“ в пристанището на Архолма.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти те е излъгал?