Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Един път, след като вече бе работила за него в продължение на девет месеца, той се опита да обсъди чувствата си с нея. Това се случи през една декемврийска вечер на коледното парти на „Милтън Секюрити“, а той бе пиян както никога. Не беше казал нищо неприлично — просто се бе опитал да сподели, че я харесва. Най-вече му се искаше да й обясни, че изпитва към нея бащински чувства и че тя винаги може да се обърне за помощ към него и да разчита на дискретността му. Дори се бе опитал да я прегърне. Съвсем по приятелски, разбира се.

Тя се беше изтръгнала от непохватната му прегръдка и бе напуснала тържеството. Известно време не идваше на работа и не си вдигаше телефона. За Драган Армански отсъствието й бе живо мъчение, дори наказание. Нямаше с кого да сподели как се чувства. За първи път с ужас ясно осъзна какво унищожително въздействие има върху него Лисбет Саландер.

Саландер се завърна една януарска вечер три седмици по-късно, когато Армански бе останал след работно време, за да прегледа годишния отчет. Влезе в кабинета му съвсем безшумно, като призрак, така че той изведнъж забеляза, че тя стои в сумрака до вратата и го гледа. Той нямаше представа кога бе дошла.

— Искаш ли кафе? — попита го тя.

След това затвори вратата и му подаде чаша еспресо от кафе-машината в стола. Той я пое мълчаливо. Изпита едновременно облекчение и страх, като я видя как затръшва вратата с крак, сяда в креслото за посетители и впива очи в него. След това Саландер му зададе забранения въпрос така директно, че той нито можеше да отговори шеговито, нито можеше да се измъкне по какъвто и да било начин.

— Драган, желаеш ли ме?

Армански остана като парализиран и се чудеше какво да отговори. Първият му импулс бе да отрече и така евентуално да я нарани. След това забеляза погледа й и осъзна, че тя за първи път му задаваше личен въпрос. Беше напълно сериозна и щеше да приеме всеки опит за шега от негова страна като лична обида. Искаше да говори с него. Той се чудеше колко дълго бе събирала смелост да му зададе този въпрос. Остави бавно химикалката си на масата и се облегна назад. Най-накрая се отпусна.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

— Начинът, по който ме гледаш, и начинът, по който не ме гледаш. Както и всичките онези пъти, когато понечваше да протегнеш ръка и да ме докоснеш, но нещо те спираше.

Той внезапно й се усмихна.

— Винаги съм имал чувството, че ще ми отхапеш ръката, ако те пипна дори с пръст.

Тя не отвърна на усмивката му. Изчакваше.

— Лисбет, аз съм твой началник и дори да изпитвам привличане към теб, никога не бих направил каквото и да било в тази посока.

Тя все още чакаше.

— Ако трябва да съм честен, имало е моменти, в които съм усещал такова привличане. Не мога да обясня защо, но това е факт. Аз много те харесвам по някаква непонятна дори и за мен причина, но не искам да спя с теб.

— Добре. Защото това никога не би се случило.

Армански се разсмя. Това бе първият път, когато Саландер му казваше нещо лично, макар че то бе възможно най-лошото, което един мъж можеше да чуе. Той се опита да намери най-подходящия отговор.

— Лисбет, много добре разбирам, че един старец над петдесет не би могъл да привлече вниманието ти.

— Не, не се интересувам от старци над петдесет, които освен това са ми и началници — тя вдигна ръка. — Чакай, остави ме да довърша. Понякога се държиш глупаво и си досадно бюрократичен, но освен това си и привлекателен мъж… И аз понякога също усещам… Само че си мой началник, познавам съпругата ти и бих искала да продължа да работя за теб, така че най-глупавото, което мога да направя, е да те изчукам.

Армански седеше притихнал и не смееше да диша.

— Давам си сметка какво направи за мен и съм ти благодарна. Оценявам, че ти победи предразсъдъците си и ми даде шанс. Но не искам да си ми любовник, а същевременно не можеш и да си ми баща.

Тя замлъкна. След малко Армански въздъхна тежко.

— А какъв искаш да ти бъда?

— Просто искам да продължа да работя за теб. Ако, разбира се, ти нямаш нищо против.

Той кимна, след което й отговори толкова откровено, колкото му стигна смелостта.

— Много бих искал да продължиш да работиш за мен. Но освен това ми се иска да ме смяташ за свой приятел и да ми вярваш.

Тя кимна.

— Ти не си от хората, които предразполагат другите към приятелство — рече той изведнъж. Тя помръкна леко, но той продължи неумолимо: — Наясно съм, че не искаш никой да ти се бърка в живота, и ще се опитам да не го правя. Но имаш ли нещо против да продължа да те харесвам?