Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

През следващите месеци Армански прибра Саландер под крилото си. Ако трябва да сме честни, той гледаше на нея като на малък проект със социална насоченост, с който се бе захванал за собствено удоволствие. Даваше й леки проучвателни задачи и се опитваше да й помага със съвети как да ги изпълни. Тя го слушаше търпеливо, след което правеше каквото си знае. Помоли началника на техническия отдел на „Милтън“ да й покаже най-основното при работата с компютри. Тя прекара един цял следобед седнала мирно на чина, докато накрая началникът на техническия отдел с неохота констатира, че Саландер притежава повече познания по информатика от по-голямата част от останалите служители на компанията.

Армански скоро осъзна, че въпреки разговорите за развитие, предложенията за спецкурсове по време на работа и всички останали средства за убеждение Лисбет Саландер нямаше никакво намерение да възприеме обичайните методи на работа в „Милтън“. Това поставяше началника й пред трудноразрешима дилема.

Тя продължаваше да бъде трън в очите на останалите служители на компанията. Армански бе наясно, че не би позволил на друг от подчинените си да идва и да си тръгва от работа, когато си поиска, и че при нормални обстоятелства би му поставил ултиматум да промени поведението си. Освен това обаче осъзнаваше, че ако постъпеше така с Лисбет Саландер или я заплашеше с уволнение, тя просто щеше да вдигне рамене. Следователно той трябваше или да се отърве от нея, или да приеме, че тя не е като всички останали.

Още по-голям проблем за Армански представляваше фактът, че той не беше наясно със собствените си чувства към младата жена. Тя бе като неприятен сърбеж — хем те влудява, хем те кара да се чешеш. Не бе сексуално привличане, поне Армански не смяташе така. Жените, които обикновено привличаха погледа му, бяха руси и закръглени, с пухкави устни, които подклаждаха въображението му, а освен това от двайсет години бе женен за една финландка на име Ритва, която, макар и вече на средна възраст, отговаряше на всяко едно от тези изисквания. Никога не й бе изневерявал. Е, не липсваха отделни случки, които биха могли да оставят грешно впечатление у съпругата му, но бракът им като цяло бе щастлив. Имаше и две дъщери на възрастта на Саландер. Във всеки случай не се интересуваше от плоски девойки, които отдалеч можеха да бъдат взети за кльощави младежи. Не му беше в стила.

Въпреки това вече няколко пъти бе имал неуместни фантазии за Лисбет Саландер и трябваше да признае, че изпитваше известно вълнение в нейно присъствие. Той обаче смяташе, че това привличане се дължи на различността й. По същия начин би могъл да се влюби в рисунка на гръцка приказна нимфа. Саландер олицетворяваше един нереален живот, който го очароваше, въпреки че не можеше да стане част от него, а и тя не би му позволила.

Веднъж Армански бе седнал в едно кафене на площада в Гамла стан, когато Лисбет Саландер бавно се появи на хоризонта и седна на една маса в противоположния край на заведението. Бе в компанията на три момичета и едно момче, които бяха облечени почти еднакво. Армански я бе наблюдавал любопитно. Изглеждаше също толкова резервирана, колкото на работното си място, но всъщност се засмя на нещо, което момичето с пурпурночервената коса разказа.

Армански се чудеше как би реагирала Саландер, ако един ден той се появеше в офиса със зелена коса, изтъркани дънки и обсипано с капси кожено яке. Дали щеше да го приеме като равен? Може би — тя се държеше така, сякаш нищо от заобикалящия я свят не я засягаше. Най-вероятно просто би му се изсмяла.

Бе седяла с гръб към него, без да се обърне нито веднъж — явно не подозираше, че той е там. Армански се почувства странно притеснен от близостта й, а когато след известно време се изправи, за да си тръгне незабелязано, тя внезапно извърна глава и погледна право към него, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там, и го бе следила с радара си. Тя толкова ненадейно беше впила очи в него, че той се почувства така, сякаш го бяха нападнали. Направи се, че не я забелязва, и се отдалечи с бързи крачки. Тя не го поздрави, но продължи да изгаря гърба му с поглед чак докато той не сви зад ъгъла.

Саландер се смееше рядко, кажи-речи почти не й се случваше. На Армански обаче му се струваше, че с времето тя омекна. Беше, меко казано, доста суха, но се случваше по устните й да пробяга крива, иронична усмивка.

Армански понякога се чувстваше толкова провокиран от безчувствеността й, че му се искаше да я хване, да я разтърси и да проникне под черупката й, за да успее да спечели нейното приятелство или поне уважението й.