Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Само че не тоталната безчувственост на Лисбет Саландер го притесняваше най-много. По-скоро ставаше въпрос за репутация. „Милтън“ бе синоним на традиционна стабилност. А Саландер се вписваше в цялата картина точно колкото трактор на изложение на лодки.

На Армански му бе трудно да се примири, че най-добрият му агент бе бледа анорексична девойка със съвсем къса коса и пиърсинг на носа и веждата. На шията й бе татуирана двусантиметрова оса, а около бицепса на дясната й ръка и глезена — змии. Понякога идваше на работа по потник, така че Армански бе успял да забележи и татуировката на дракон на плешката й. Естественият цвят на косата й бе червен, но тя я боядисваше в гарвановочерно. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе събудила след едноседмична оргия с банда почитатели на хардрока.

Армански бе убеден, че тя не страда от хранително разстройство. Ядеше всякаква боклучава храна. Просто си бе хилава по рождение, с тънки кости, благодарение на което изглеждаше съвсем крехка, като момиче. Дланите и китките й бяха слаби, а гърдите й едва се различаваха под дрехите. Бе на двайсет и четири, но приличаше на четиринайсетгодишна.

Имаше голяма уста, малък нос и високи скули, което придаваше на външния й вид леко ориенталско излъчване. Движенията й бяха чевръсти, като на паяк, а когато пишеше на компютър, пръстите й пробягваха по клавишите с бясна скорост. С това тяло никога не би могла да направи кариера в модния бранш, но с правилния грим лицето й, снимано отблизо, би било достойно за всяка рекламна табела. Всъщност, ако човек се абстрахираше от грима (понякога тя използваше дори едно противно черно червило), татуировките и пиърсинга на носа и веждата, тя бе… хм… привлекателна.

Фактът, че Лисбет Саландер работи за Драган Армански, сам по себе си будеше удивление. Тя не бе от типа жени, с които той обикновено общуваше или пък би назначил в компанията си.

Тя бе започнала като момиче за всичко в офиса, докато Холгер Палмгрен, адвокатът на пенсионна възраст, който движеше делата на стария Ю. Ф. Милтън, не му подшушна, че Лисбет Саландер е находчива девойка с малко труден характер. Палмгрен бе помолил Армански да й даде шанс и той с неохота се бе съгласил. Палмгрен бе от хората, на които отрицателният отговор действаше като стимул да удвоят усилията си, затова бе по-лесно веднага да му кажеш „да“. Армански знаеше, че Палмгрен обича да се занимава с проблемни младоци и всякакви социални щуротии, но въпреки това имаше добра преценка.

Бе съжалил в мига, в който видя Лисбет Саландер.

Тя не беше просто леко проблемна девойка, а направо олицетворяваше това понятие. Не бе завършила основното си образование, нямаше и гимназиално, да не говорим за висше.

През първите месеци бе работила на пълен работен ден, но не съвсем — почти на пълен работен ден или, ако трябва да сме съвсем точни, се беше появявала в офиса от време на време. В задълженията й влизаше да вари кафе, да приема пощата и да обслужва ксерокса. Проблемът бе, че не даваше и пет пари за обичайното работно време и дисциплината.

За сметка на това обаче изключително добре й се удаваше да дразни колегите си в компанията. Измислиха й прозвището „момичето с две мозъчни клетки“ — една, за да диша, и една, за да стои изправена. Никога не говореше за себе си. Не откликваше на опитите на част от колегите да завържат разговор с нея и те бързо се отказваха. Всички опити за шега удряха на камък — тя или поглеждаше майтапчията с големи безизразни очи, или отвръщаше с явно раздразнение.

Освен това се говореше, че настроенията й внезапно се сменяли драматично, ако си втълпяла, че някой й се подиграва, което си беше част от професионалния жаргон. Поведението й не предразполагаше нито към доверие, нито към приятелство и тя бързо се превърна в странен елемент, който блуждаеше из коридорите на „Милтън“ като бездомна котка. Смятаха я за напълно безнадежден случай.

След месец на непрестанни проблеми Армански я бе повикал в кабинета си с ясното намерение да я уволни. Тя го бе изслушала безучастно, докато изброяваше прегрешенията й, без да възрази или дори да повдигне вежда. Чак когато той завърши речта си със заключението, че й липсва „правилен подход“, и понечи да й обясни, че вероятно би било добра идея да кандидатства за работа в някоя друга компания, която би могла да извлече по-голяма полза от уменията й, тя го прекъсна по средата на изречението. За първи път използва повече от една дума.