Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

„Защо ли не съм изненадан“, помисли си Микаел. Но все пак не пропусна да отбележи, че тя бе споделила нещо за себе си. Той все още не знаеше почти нищо за нея; как бе започнала да работи за Армански, какво образование имаше, с какво се занимаваха родителите й. При всеки опит от негова страна да я подпита за личния й живот, тя тутакси тя се затваряше в черупката си и му отговаряше с по една дума или напълно го игнорираше.

Един следобед Лисбет Саландер внезапно остави папката, която четеше, сбърчи чело и погледна Микаел.

— Какво знаеш за Ото Фалк? Свещеника.

— Съвсем малко. На няколко пъти в началото на годината се засякох с настоящия отец в църквата и той ми каза, че Фалк все още е жив, но е настанен в гериатричен дом в Хедестад. Страда от алцхаймер.

— Откъде е родом?

— Оттук. От Хедестад. Учи в Упсала и се връща тук, когато е на трийсет.

— Той е неженен, а Хариет е общувала с него.

— Защо питаш?

— Просто отбелязвам, че ченгето, този Морел, е доста внимателен с него по време на разпита.

— През шейсетте години свещениците все още са имали доста по-различно положение в обществото, отколкото сега. Съвсем естествено е било той да живее тук, на острова, по-близо до властта, така да се каже.

— Интересно ми е колко внимателно полицията е претърсила дома му. От снимките се вижда, че става въпрос за голяма дървена къща, пълна с куп места, където можеш да скриеш труп за известно време.

— Вярно е. Но няма никакви доказателства той да има каквато и да било връзка със серийните убийства или с изчезването на Хариет.

— Всъщност не си прав — рече Лисбет Саландер и му се усмихна накриво. — Първо, той е свещеник, а свещениците имат специално отношение към Библията. Второ, той е последният, който вижда Хариет жива и говори с нея.

— Да, но той слиза при моста веднага след катастрофата и остава там в продължение на няколко часа. Има го на множество снимки, особено на тези, направени по времето, когато Хариет изчезва.

— Нищо, мога да разбия алибито му. Но всъщност си мислех за съвсем друго. В тази история става въпрос за садист и убиец на жени.

— Така ли?

— Аз бях… Видях се с малко свободно време през пролетта и прочетох доста информация за садистите по съвсем друг повод. Един от материалите, на които попаднах, бе наръчник на ФБР, съгласно който озадачаващо голям брой от заловените серийни убийци произхождат от нездрави семейства и са измъчвали животни през детските си години. Част от американските серийни убийци са обвинени и в умишлен палеж.

— Тоест жертвоприношения на животни и на хора чрез огън.

— Да. В откритите от Хариет случаи на убийство на няколко пъти се среща мъчение на животни и използване на огън. Обаче това, което всъщност имам предвид, е, че свещеническият дом изгаря в края на седемдесетте.

Микаел се замисли за миг.

— Връзката е бегла — рече той накрая.

Лисбет Саландер кимна.

— Вярно. Но си струва да бъде отбелязана. В материалите от разследването не открих нищо за причината за пожара. Ще ми е интересно да разбера дали през шейсетте години е имало и други случаи на мистериозни палежи. Както и дали по онова време в околността са регистрирани случаи на изтезание или обезглавяване на животни.

Лисбет си легна на седмата си нощ в Хедебю, изпълнена с яд към Микаел Блумквист. В продължение на една седмица бяха прекарали заедно почти всяка минута; обикновено седем минути в компанията на друг човек бяха достатъчни, за да я заболи главата.

Тя отдавана бе констатирала, че не я бива да общува с околните, и живееше самотно. Това изобщо не й пречеше, стига хората да гледаха собствената си работа и да не се бъркаха в делата й. За жалост обаче околните не бяха толкова умни и досетливи. Налагаше й се да се защитава от социалните власти, агенциите за защита на децата, специалните органи, осъществяващи контрол по въпросите на попечителството, данъчните власти, полицията, социални работници, психолози, психиатри, учители и дори гардеробиери (всички, с изключение на тези в „Кварнен“, които вече я познаваха), които никога не искаха да я пуснат в съответното заведение, въпреки че вече бе навършила двайсет и пет. Имаше цял куп хора, които явно нямаха по-добро занимание от това да се опитват да я контролират и, ако им се удадеше възможност, да променят начина на живот, който сама си бе избрала.

Отрано се беше научила, че няма смисъл да плаче. Както и че всеки път, когато се опитва да запознае някого с някакъв свой проблем, само влошава нещата. Затова трябваше сама да се справя с трудностите както намери за добре. Адвокат Нилс Бюрман вече бе разбрал това.