Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

„Епелвикен“ се стори на Лисбет Саландер някак чужд и непознат, когато тя за първи път от осемнайсет месеца сви по алеята му с взетия под наем нисан микра. След като навърши петнайсет години, Лисбет редовно се отбиваше няколко пъти годишно в санаториума, където бяха приели майка й след епизода с Голямото зло. Въпреки че сравнително рядко го посещаваше, „Епелвикен“ бе един вид опорна точка в живота на Лисбет. Това бе мястото, където майка й прекара последните десет години от живота си и където почина едва 43-годишна след един последен, фатален удар.

Майка й се казваше Агнета София Саландер. Последните четиринайсет години от живота й бяха белязани с поредица леки инсулти, вследствие на които стана неспособна да се грижи за себе си. Понякога дори беше неадекватна и не разпознаваше дъщеря си.

Всеки път щом се замислеше за майка си, Лисбет чувстваше единствено безпомощност и имаше усещането, че е обгърната от непрогледен черен мрак. През юношеството си дълго бе хранила надеждата, че майка й ще оздравее и ще могат да поддържат поне някаква връзка. Разумът й обаче й казваше, че това няма да се случи.

Майка й бе слаба и дребна, но не толкова анорексична като Лисбет. Дори напротив, можеше да се каже, че беше направо красива и имаше хубаво пропорционално тяло. Точно като сестрата на Лисбет.

Камила.

Лисбет не искаше да си спомня за сестра си.

По ирония на съдбата, макар и близначки, родени през двайсет минути, двете бяха напълно различни.

Всъщност бяха толкова различни, че изглеждаше напълно невероятно, че са заченати в една и съща утроба. Ако генетичният код на Лисбет Саландер не бе сбъркан, тя също щеше да притежава невероятната красота на сестра си.

И щеше да е също толкова шантава.

Докато бяха малки, Камила бе общителна, популярна в училище и отлична ученичка. Лисбет за сметка на това бе затворена, мълчалива, рядко отговаряше на въпросите на учителите, в резултат на което оценките й бяха значително по-ниски от тези на сестра й. Още в началното училище Камила се дистанцира от Лисбет до такава степен, че двете дори не ходеха заедно на училище. Учителите и приятелите им забелязваха, че момичетата не общуват помежду си и не седят близо едно до друго. През третата година от началния курс ги преместиха в различни класове. След епизода с Голямото зло, когато бяха на дванайсет, заживяха в различни приемни семейства. Видяха се чак като навършиха седемнайсет, а и тогава срещата им приключи с насинено око за Лисбет и подута устна за Камила. Лисбет не знаеше къде живее Камила в момента и не се бе опитвала да разбере нещо повече по въпроса.

Сестрите Саландер не питаеха обич една към друга.

Според Лисбет Камила бе фалшива, покварена и манипулативна. Въпреки това обаче съдът постанови, че Лисбет страда от психически проблеми.

Тя спря на паркинга за посетители и закопча коженото си яке, преди да излезе под дъжда и да отиде до главния вход. Застана до една от пейките и се огледа наоколо. Точно на това място, точно на тази пейка видя майка си за последен път преди осемнайсет месеца. Беше се отбила спонтанно в санаториума, на път на север, към Микаел Блумквист, който се нуждаеше от помощта й в преследването на един добре организиран, но същевременно побъркан сериен убиец. Майка й бе неспокойна и сякаш не можеше да познае Лисбет, но въпреки това не искаше да я пусне да си тръгне. Държеше дъщеря си за ръката и я гледаше объркано. Лисбет обаче бързаше. Затова се отскубна, прегърна майка си и изчезна с мотоциклета си.

Сега директорът на „Епелвикен“ Агнес Микаелсон, изглежда, се зарадва да види Лисбет. Поздрави я приветливо и я придружи до един килер, откъдето извадиха кашон. Лисбет го вдигна. Тежеше около два килограма и не съдържаше много вещи — това бе всичко, останало от един живот.

— Не знаех какво да правя с нещата на майка ви — рече Микаелсон. — Но имах усещането, че ще се върнете някой ден.

— Бях в чужбина — отговори Лисбет.

Тя благодари, че не бяха изхвърлили кашона, замъкна го до колата и напусна „Епелвикен“, този път завинаги.

Лисбет се върна на площад Мусебаке малко след дванайсет и качи кашона с вещите на майка си до апартамента. Прибра го в един килер, без да го отвори, и отново излезе.

Когато отвори външната врата на блока, покрай нея бавно премина полицейска кола. Лисбет спря и проследи внимателно представителите на властта, посетили нейния адрес. Полицаите обаче явно нямаха никакво намерение да предприемат действия срещу нея, затова тя ги остави спокойно да продължат.