Шарлот Бронте - Вийет

Разговорът естествено щеше да бъде кратък. Сигурно ще ми каже същите думи, каквито бе казал на всяка от ученичките. Ще докосне страните ми с устните си за пръв, единствен и последен път, а подир това — край. Следваше раздялата, дългото отсъствие, оная огромна пропаст, която не можех да прекрача, за да го придружа, отвъд която най-вероятно той нямаше да се извърне, за да си спомня за мене.

Той взе ръката ми в едната си ръка, с другата свали шапката ми. Вгледа се в лицето ми, лъчезарната му усмивка угасна, устните му изразяваха нещо, наподобяващо беззвучните думи на майката, когато забелязва у детето си голяма и внезапна промяна, вижда го съсипано от болест или изтощено от недохранване. Но ни попречиха.

— Пол, Пол! — обади се задъхан женски глас откъм коридора. — Пол, елате в салона. Имам още много неща да ви казвам — няма да стигне целия ден, — а и Виктор също, и Жозеф е тук. Елате, Пол — елате при своите приятели.

Мадам Бек, доведена насам от проницателния си взор или от своя непогрешим инстинкт, приближи толкова, че едва не се вряза между мен и господин Еманюел. „Елате, Пол!“ — настояваше тя, а очите й ме прободоха като остра стомана. Тя подбутна своя роднина. Стори ми се, че той се поддава; помислих си, че тръгва. Пронизана по-надълбоко, отколкото бях в състояние да понеса, неспособна да скрия чувствата си, аз извиках:

— Сърцето ми ще се пръсне!

Почувствувах, че то наистина ще се пръсне, но друга една потискана струя избликна от това напрежение. Две думички на господин Пол, прошепнатите слова: „Имайте вяра в мене!“, отключиха едва сдържания напор и го пуснаха да се излее на воля. С дълбоки хълцания, разтреперана от ледени тръпки, разтърсена, но облекчена, аз се разплаках.

— Оставете я на мене, това е нервна криза. Ще й дам успокоително и ще й мине. — обади се хладнокръвната мадам Бек.

Да бъда оставена на нейните грижи и на нейното успокоително, за мен бе равносилно да ме изпратят на отровителката и смъртоносната й чаша. Когато господин Пол отвърна глухо, рязко и кратко: „Оставете ме!“, в тия строги звуци аз долових някаква странна, силна и живителна музика.

— Остави ме! — повтори той, а ноздрите му се разшириха и мускулите на лицето му заиграха.

— Но това няма да помогне — отвърна строго мадам. Роднината й отвърна още по-строго:

— Излезте оттук!

— Ще пратя да повикат отец Силас, веднага ще пратя да го извикат — заплаши го тя упорито.

— Жено! — викна учителят, но вече не с глух глас, а гръмко и развълнувано: — Жено! Излез оттук веднага!

Беше разгневен и в гнева му аз го обичах с непозната за мен страст.

— Постъпвате погрешно — настояваше мадам, — това е постъпка, типична за мъже с вашия нервен, избухлив характер, това е стъпка импулсивна, неразумна, нелогична — постъпка дразнеща, погрешна в очите на хора, по-уравновесени и решителни от вас.

— Вие не подозирате колко уравновесен и решителен мога да бъда, когато поискам — отвърна той, — но аз ще ви покажа, този случай ще ви го покажа. Модест — продължи той по-меко, — бъдете добра, бъдете милостива, бъдете жена. Погледнете това нещастно лице и се смилете. Знаете, че съм ваш приятел и приятел на вашите приятели; въпреки заплахите ви знаете, че можете да ми вярвате. Аз лесна се жертвувам, но сърцето ме боли от това, което виждам тук. Аз трябва да получа и трябва да даря утеха. Оставете ме!

Този път това „оставете ме“ прозвуча горчиво и тъй заповедно, щото аз се учудих, че дори мадам Бек не се подчини на часа. Но тя не мърдаше, гледаше го неустрашима, срещна погледа му сурова и неотстъпчива като камък. Отваряше уста да възрази. Видях как по лицето на господин Пол внезапно блясват светлина и огън. Не мога да си обясня как го направи. Не изглеждаше разгневен, изразът ме се запази учтив. Той й подаде ръка, едва докосна нейната; тя побягна, изхвърча от стаята; отиде си, вратата бе затворена зад нея — всичко това в един-единствен миг.

Гневният проблясък изчезна веднага. Той се усмихваше, когато ми каза да избърша сълзите си; изчака спокойно, докато се съвзема, утешавайки ме от време на време с по някоя мила дума. Скоро седях до него овладяна — уверена, забравила отчаянието, забравила мъката си; дружелюбна, изпълнена с надежда, доволна от живота, забравила за смъртта.

— Значи сте много тъжна, че ще загубите приятеля си?

— Мисълта, че са ме забравили, ме убива, господине — отвърнах. — През всички тези мъчителни дни не чух от вас нито дума и бях съсипана от вероятността, превърнала се вече в увереност, че ще тръгнете, без да се сбогуваме.