Шарлот Бронте - Вийет

— Ах, колко труд! — извиках. — И колко средства! Но имахте ли пари, господин Пол?

— Имах много пари! — отвърна той сърдечно. — Широките ми връзки на учител ми осигуриха една голяма сума. С част от нея реших да си доставя най-голямата наслада, която съм имал и ще имам. Това ми е приятно. Очаквам този час от дни и нощи насам. Не желаех да ви наближавам, защото щях да се издам. Сдържаността не е нито мое качество, нито мой порок. Ако ви бях видял и ако започнехте да ме разпитвате с думи и поглед: „Къде бяхте, господин Пол? Какво правехте през тези дни? Какво криете от мене?“ — моята самотна първа и последна тайна щеше да се разпилее на скута ви. А сега — продължи той — вие ще живеете тук и ще ръководите това училище, сама ще си бъдете господарка, докато съм в чужбина; понякога ще си мислите за мене, ще се грижите за здравето и доброто си настроени заради мене, а когато се върна…

Той замълча.

Обещах да сторя всички, което ми бе наредил. Обещах да се трудя усилено и с удоволствие.

— Ще ви бъда вярна служителка — казах. — Вярвам, че докато се върнете, сметките ми ще бъдат в ред. Господине, господине, вие сте прекалено добър!

С подобни безизразни слова чувствата ми правеха мъчително усилие да си намерят израз. Но не успяваха. Речта, крехка и тромава и твърда като лед, се стапяше или трепереше под напора на усилието. Той ме наблюдаваше мълчаливо; нежно вдигна ръка да погали косите ми; вдигайки я, тя докосна устните ми; аз ги прилепих о нея, отдадох й благодарността си. Той беше моят повелител. Щедра бе към мене тази негова ръка; да му се преклоня, за мене беше и радост, и дълг.

Следобедните часове отминаха и кротката вечер хвърли сенки върху предградието. Господин Пол пожела да му окажа гостоприемство. Зает, на крак от сутринта, той имаше нужда да похапне; заяви, че трябвало да му предложа чаша шоколад в красивия си бял порцеланов сервиз с хубава позлата. Излезе и поръча необходимата храна от ресторанта; изнесе малката кръгла масичка и два стола отвън на балкона, пред френския прозорец, под сянката на лозите. С каква стеснителна радост пиех ролята си на домакиня, наредих таблата, обслужих своя гост благодетел!

Този балкон бе откъм задната страна на къщата; край нас се простираха градините на предградието, отвъд лежаха полята. Въздухът беше тих, топъл и свеж. Над тополите, лаврите, кипарисите и розите надничаше луната, красива и тъй лъчезарна, че сърцето трепереше от нейната усмивка; до нея светеше една звезда и с единствения си лъч се мъчеше да я засенчи. В близката градина бликаше водоскок, а над разиграните води се надвесваше бледа статуя.

Господин Пол започна да ми говори. Гласът му беше толкова благозвучен, че се примесваше с шепота на сребристите струи, с ромона, с тихите въздишки, с които лекият ветрец, водоскокът и листакът пригласяха на вечерната песен.

Час на щастието, не си отивай, приглади перата си, отпусни криле, склони небесното чело до моето! Ангел бял, задръж тук своето сияние, остави го да озарява прииждащите облаци, завещай мъничко от тази благодат за времето, когато аз ще се нуждая от спомените, озарени с нея!

Вечерята ни беше скромна. Чаша шоколад, кифли, чиния свежи, летни плодове — череши и ягоди, наредени в зелени листа, — това беше всичко, но и двамата го предпочитахме пред пищната трапеза и за мен бе неописуемо удоволствие да се грижа за господин Пол. Запитах го дали приятелите му, отец Силас и мадам Бек, знаят какво е сторил и дали са виждали моята къща.

— Приятелко моя — отвърна той, — никой не знае какво съм направил освен вие и аз; удоволствието е само за нас двамата, несподелено и цялостно. Да си призная това за мене беше такова истинско удоволствие, че не бих искал да го опорочавам, споделяйки го с другиго. Освен това — той се усмихна, — освен това исках да докажа на мис Люси, че съм способен да пазя тайна. Веднъж ли, дваж ли ме е укорявала, че не съм умеел да проявявам достойна сдържаност и нужната предпазливост! Веднъж ли, дваж ли хапливо ми е намеквала, че тайните ми били като тайните на Полишинел!

Това беше вярно. Не го бях щадила по този въпрос и въобще никога, когато се бе провинявал. Великодушният ми, сърдечен, мил, несъвършен малък човек! Ти заслужаваше само искреност и от мен винаги си я получавал.

Продължавайки да разузнавам, аз го запитах на кого принадлежи тази къща, кой е моят хазяин, какъв е наемът. Той веднага ми даде всички подробности, написани на лист; предвидил беше и бе приготвил всичко.