Шарлот Бронте - Вийет

Още докато му разказвах, вместо да ме възпре, той ме подтикваше да говоря, подканваше ме с жест, усмивка, с думи. Преди да съм преполовила разказа си, той взе и двете ми ръце, вгледа се в очите ми с проницателен поглед. В изражението му имаше нещо, което не се стремеше нито да ме успокои, нито пък да ме накара да мълча; сега той забрави своята собствена доктрина, отхвърли своята система, с която умееше да ме потиска — тъкмо сега, когато най-силно го предизвиквах да го стори. Смятам, че заслужавах дълбок укор, но човек рядко получава онова, което му се полага. Аз предизвиквах гнева му, той ми отвръщаше с опрощение. На самата себе си изглеждах взискателна и неразумна, защото отказвах подслона и вратата си на Жустин-Мари, а той се усмихваше с доволство. Разпалена, ревнива и надменна, за пръв път сега осъзнавах, че съм способна на подобно нещо. Той ме привлече в обятията си. Изпълнена бях с недостатъци; той ги приемаше и тях, и мене. За тоя миг на душевен бунт той си бе запазил в отговор дълбоко спокойствие. Думите му погалиха слуха ми:

— Люси, приеми любовта ми. Когато дойде денят, сподели с мен моя живот. Бъди моята любима, единствената на света.

Върнахме се на улица „Фосет“ под лунната светлина — такава лунна светлина, каквато грее в рая; тя сияеше през клоните на голямата градина, позлатяваше пътеката за божествената разходка, за безименното присъствие. Веднъж в живота някои мъже и жени се връщат към първите, свежи дни на нашия божествен повелител и неговата майка, вкусват тази божествена роса на утрото, къпят се в неговото слънце.

По време на връщането той ми разказа, че винаги се бил отнасял към Жустин-Мари Совьор като към любима дъщеря; обясни как с негово съгласие тя се сгодила преди няколко месеца за някой си Хайнрих Мюлер, богат германски търговец, и как до една година щяла да се омъжи за него. Някои от роднините и близките на господин Пол наистина, изглежда, предпочитали сам той да се ожени за нея, за да запазят богатството й в семейството, но той намирал намразил тази идея за отвратителна и напълно невъзможна.

Стигнахме до вратата на мадам Бек. Часовникът от кулата на „Йоан Кръстител“ отброи девет часа. В този час в този дом преди година и половина този човек се бе надвесил над мене, вгледал се бе в лицето и в очите ми и бе предсказал моята съдба. Колко различен ми изглеждаше сега! Колко по-различна бе тази моя съдба!

Казал ми беше, че съм родена под неговата звезда, разпрострял беше нейните лъчи като знаме. Някога, непозната и необичайна, аз го смятах за груб и странен, ниският му ръст, острият му характер, неговата ръбатост, мургавостта, държането му ме дразнеха. А сега, проникната под влиянието му, захранена от обичта му, облагодетелствувана от богатството на ума му и на доброто му сърце, аз го предпочитах пред цялото останало човечество.

Човекът не може да предрича. Любовта не е оракул. Страхът понякога ни рисува неверни и страшни картини. Тези години на раздяла — ах, как съм се тревожила, като си ги представях! Скръбта, която щяха да ми донесат, ми се струваше по-страшна от смъртта. Знаех ги как ще преминат, предчувствувах как ще ме изтерзаят. Страшната колесница на Вишну надвесваше над мене своя тежък товар. Виждах я да приближава, раздираща с широките си колела смазаната земя, и аз, безсилната жертва, предварително усещах, болката от смъртоносното прегазване.

Странно е да се каже — странно, но вярно, защото животът носи много подобни преживелици, — предварителният ужас от прегазването бе всъщност всички или почти всичко, което се случи. Великият отмъстител в своята огромна колесница приближи надменен, громолящ и мрачен и отмина тихо като лека сянка, закрила слънцето по пладне. Не усетих друго освен хладен повей. Вдигнах очи. Колесницата е нейният демоничен колесничар бяха вече далече, жертвата беше оцеляла.

Господин Еманюел отсъствува три години. Читателю, това бяха трите най-щастливи години в моя живот. Не вярваш ли на този парадокс? Чуй тогава.

Открих училището си, работих — работих усърдно. Гледах на себе си като на управителка на неговото имущество и бях решила с помощта на бога да извела добри печалби. Ученички не липсваха — отначало обикновени гражданки, по-късно и аристократки. Към средата на втората година един неочакван случай сложи в ръцете ми сто лири стерлинги. Получих от Англия писмо с тази сума. Изпращаше я господин Мачмънт, братовчедът и наследникът на моята мила покойна господарка. Той току-що оздравявал от продължителна болест; парите изпращаше, за да облекчи съвестта си, която го гризяла под формата на не зная какви документи или бележки, които скрил след смъртта на сродницата си; там му се упоменавала или му се препоръчвала Люси Сноу. Мисис Барет му беше дала моя адрес. Не зная колко гузна е била съвестта му. Не питах нищо, ала взех парите и ги оползотворих.