Шарлот Бронте - Вийет

Както и предполагах, къщата не принадлежеше на господин Пол, той не бе от хората, които имат имоти. Уверена бях, че е неспособен да пести. Можеше да получава, но не и да задържа за себе си; трябваше му ковчежник. Сградата следователно беше на един гражданин на Бас Вий, състоятелен човек, както се изрази господин Пол. Стресна ме с определението: „Ваш приятел, мис Люси — човек, който много ви уважава.“ И за моя голяма изненада открих, че хазаинът е не друг, а господин Мире, избухливият и добродушен книжар, който така любезно ми бе намерил място през оная изпълнена със събития нощ в парка. Оказа се, че господин Мире бил богат и много уважаван и притежавал няколко къщи в предградието. Наемът беше умерен — на половината на онова, което се плащаше за подобна къща в центъра на Вийет.

— И ако — обясни господин Пол — щастието не ви закриля — нещо, което не вярвам, ще бъда спокоен, че сте в сигурни ръце. Господин Мире няма да ви насилва. Наемът за първата година го имате вече в спестяванията си, а след туй мис Люси трябва да се уповава на бога и на себе си. Ами какво ще правите за ученички?

— Ще раздам проспектите.

— Точно така. За да не губим време, аз вчера дадох един на господин Мире. Ще имате ли нещо против да започнете с три малки буржоазки, госпожиците Мире? Те са на ваше разположение.

— Господине, вие не забравяте нищо, вие сте чудесен. Да имам нещо против? Нима имам право? В началото и не очаквам в моето малко дневно училище да учат аристократки и все ми е едно дали изобщо ще ме навестят. С гордост ще приема дъщерите на господин Мире.

— Освен това — продължи той — има една друга ученички, която всеки ден ще идва, за да я учите на английски; и понеже е богата, щедро ще ви заплаща. Имам предвид моята кръщелница и повереница Жустин-Мари Совьор.

Какво се крие в едно име? Какво може да се крие в три думи? До този миг бях слушала с нестихваща радост, отвръщала бях с весело оживление. Едно име ме смрази, три думи ме накараха да занемея. Реакцията ми не остана скрита, а и аз не опитах да се сдържам.

— Какво има? — запита господин Пол.

— Нищо.

— Нищо! Лицето ви се измени, пребледняхте и очите ви посърнаха. Нищо! Трябва да сте болна, нещо ви мъчи. Кажете какво е!

Нямаше какво да му кажа.

Той придърпа стола си към мене. Не се ядоса, макар аз са останах мълчалива и студена. Опита се да ме заговори; умоляваше ме настоятелно, очакваше търпеливо.

— Жустин-Мари е добро момиче — рече той, — послушна и дружелюбна — не е особено схватлива, но ще ви се хареса.

— Не вярвам. Смятам, че не трябва да идва тук. — Тъй му отговорих.

— Защо ме озадачавате? Познавате ли я? Ясно е, че тук се крие нещо. Пак пребледняхте като онази статуя доверете се на Пол Карлос. Кажете му какво ви тревожи!

Столът му се опря о моя, ръката му, кротко притегната, ме извърна към него.

— Познавате ли Жустин-Мари? — попита той отново.

Името, повторено от устните му, ме разстрои неописуемо. Не ме потисна — не, то ме възбуди, развълнува кръвта във вените ми, върна спомена за един мъчителен час, за много дни и нощи на страдания. Макар да седеше сега до мене, макар тъй здраво и неразривно да бяха свързани съдбите ни — макар да бе успял да постигне и почти да бе осъществил единство в нашите мисли и нашите чувства, — тази представа за нечия чужда намеса, за сърдечна раздяла извика у мене дълбока възбуда, непоносима болка, надменна решителност, едно раздразнение, една съпротива, чийто пламък не можеше да се скрие от ничий човешки поглед и ничие лице, ни един език, свикнал да казва истината, не можеше да ги премълчи.

— Искам да ви кажа нещо — казах, — искам да ви кажа всичко.

— Говори, Люси, ела до мене, говори! Кой те цени така дълбоко, кой те цени повече от мене? Кой ти е приятел, ако не Еманюел? Говори.

Заговорих. Изрекох всичко. Сега ми липсваха думи, разправях бързо; красноречиво предадох каквото имаше да казвам, словата се лееха от устата ми. Върнах се към нощта в парка. Споменах за подправеното с опиат питие, обясних защо са ми го дали, възбуждащото му въздействие, как е прогонило съня от клепките ми, как ме е изтикало от постелята, как ме е отвело навън, замаяна от една жива фантазия — разказах му копнежа по нощната самота на поляните, под дърветата, край дълбокото, хладно езерце. Разказах за истинската сцена — за тълпата, за маските, за музиката, лампите, блясъка, топовните гърмежи, за камбанения звън, който се носеше високо в небесата. Разправих подробно за всичко, с което се бях срещнала — за всичко, което бях разпознала, чула и видяла; как съм го забелязала и как съм го наблюдавала, как съм слушала, какво съм чула, какво съм си въобразила, цялата история, с две думи, му бе предадена и нейната истинност, буквално, пламенно, с горчивина.