Шарлот Бронте - Вийет

— Ще се отбия тук — рече той.

Не почука, а извади от джоба си ключ, отвори и влезе веднага. Покани ме и мене и затвори вратата зад нас. Не се яви никакъв прислужник. Антрето беше малко като самата къща, но скоро и с вкус боядисано; в дъното завършваше с голям френски прозорец, обвит от лоза, чиито ластари опираха о стъклата, а зелените лозови листа се целуваха. В този дом цареше тишина.

Като отвори вътрешната врата, господин Пол ми показа една гостна или „салон“, много малък, но както ми се стори, много красив. Стените бяха като поруменели, подът беше намазан с восък, квадратен светъл килим покриваше средата на стаята, кръгла масичка блестеше като огледалото над камината, имаше френски часовник, лампа, имаше украшения от неглазиран порцелан, нишата на единствения прозорец се изпълваше от поставка за цветя, на която стояха три красиви саксии с красиви цветове; в единия ъгъл стоеше еднокрака кръгла масичка с мраморна повърхност, а на нея — кошничка за ръкоделие и една ваза с виолетки.

Прозорецът на стаята беше отворен, въздухът нахлуваше отвънка свеж, а виолетките ухаеха.

— Ах, какво прелестно, какво прелестно място — възкликнах аз. Господин Пол се усмихна, зарадван, че ми е харесало. — Сигурно трябва да поседнем тук и да почакаме някого? — запитах шепнешком, смирена от възцарилата се тишина.

— Първо ще надникнем в една-две от гънките на тази орехова черупка — отвърна той.

— Имате ли смелост да се разхождате наоколо сам?

— Да, имам — бързо отговори той.

Поведе ми. Показа ми една кухничка с малка печка и фурна, с малко на брой, но лъскави нови съдове, с два стола и маса. В малкия долап имаше сервизи, не кой знае колко, но достатъчно.

— В салона има по-елегантен сервиз от порцелан — обясни господин Пол, когато видя да разглеждам шестте зелени, декорирани с бяла чинии за ядене, четирите купи, чашите и каничките.

Качихме се на по-тясното чисто стълбище и аз видях две малки спални. Накрая отново бях отведена долу, където спряхме доста тържествено пред друга врата, по-голяма от онези, които бяхме отваряли вече.

Господин Еманюел измъкна втори ключ и го сложи в ключалката. Отвори и ме тласна пред себе си.

— Ето! — извика.

Намерих се в доста голямо помещение, извънредно чисто, макар и по-голо в сравнение с апартамента, който бяхме напуснали. Дъските не бяха застлани. Там имаше два реда зелени пейки и чинове, по средата пътека довеждаше до подиум, стол и маса за учителя; зад тях — черна дъска. На стената висяха две картини, на прозореца цъфтяха няколко градински цветя — накратко, това беше миниатюрна класна стая, обзаведена, спретната и приятна.

— Значи това е училище — казах аз. — А кой го ръководи? За пръв път чувам за някакво училище в това предградие.

— Ще бъдете ли така добра да разпратите няколко проспекта от името на моя близка? — запита той, като измъкна от джоба на сюртука си няколко екземпляра от този документ и ми ги даде. Прочетох, отпечатано с ясни букви, следното:

Училище за млади девици. Предградие „Клатилд“. Директорка мадмоазел Люси Сноу.

А какво отговорих аз на господин Пол Еманюел?

Има събития в живота, които трудно се възстановяват в паметта. Известни силни изживявания, кризи, известни чувства, радости, скърби и удивления, когато си ги спомняме, ни се струват невероятни и зашеметяващи, неясни като колело на чекрък в лудешки бяг.

Не си спомням ясно мислите, нито думите, разменени в последните десет минути, тъй както не помня преживелиците си от най-ранното си детство; единственото, което зная, е че заговорих много бързо и непрестанно повтарях:

— Вие ли направихте това, господин Пол? Ваш ли е този дом? Вие ли го наредихте? Вие ли поръчахте тези проспекти? Има ли друга Люси Сноу? Кажете ми. Проговорете.

Но той не пожела да говори. И сега виждам пред себе си мълчаливото му доволно лице, усмихнатия му сведен поглед, радостното му изражение.

— Обяснете ми! Аз трябва да знам всичко — всичко!

Пакетът с проспектите падна на пода. Той бе протегнал ръка и аз я хванах, забравила всичко останало.

— Ах! Вие ми разправяте, че съм ви бил забравил през всички тези мъчителни дни — обади се той. — Бедният стар Еманюел! Ето благодарността, загдето цели три ужасни седмици съм се блъскал да тичам от бояджията до тапицера, от мебелиста до чистачката — единствената мисъл в главата ми е било Люси Сноу и Люсината къщичка.

Просто не знаех какво да правя. Първо погалих кадифето на маншета му, а сетне помилвах ръката му. Неговата предвидливост, добротата му — мълчаливата му, силна, действена доброта, — те ме поразиха с реалните си доказателства. Увереността в дълбокия му безкористен интерес към мене проблесна пред очите ми като небесна светлина; неговият — осмелявам се да го кажа, — неговият любещ, нежен поглед ме разтърси неописуемо. Но в този момент насилих себе си да погледна нещата от материалната им страна.