Шарлот Бронте - Вийет

С течение на годините до мен стигнаха знаменателни оплаквания от Алфред Първи. Призована бе намесата на господин Дьо Басомпие, трябваше да си изплащат дългове, някои от тях от рода на печалните и унизителни „дългове на честта“; срамните оплаквания и затруднения зачестиха. При всеки облак, все едно от какъв характер, Дженевра, както на времето, издаваше жален зов за съчувствие и помощ. И през ум не й минаваше, че би могла да посрещне отчаянието си сама. И все пак от едно или друго място съумяваше да получи облекчение; тъй продължи да се сражава в битката на живота с чужда помощ и общо взето, да страда по-малко от всеки друг.

Нужно ли е, преди да свърша, да разкажа за онази свобода и онова обновление, които придобих в нощта на празненството? Трябва ли да опиша как аз и двамата мои неустрашими спътници, които доведох у дома от осветения парк, издържахме на проверката на близкото познанство?

Подложих ги на изпитание още на другия ден. Докато ме измъкваха от любовта и нейното робство, те гръмко бяха възхвалявали своята сила, ала когато поисках да я докажат на дело, когато пожелах да изпитам истинското успокоение, да се уверя, че животът ми вече наистина ще е по-приятен, Свободата се извини — заяви ми, че тъкмо сега била уморена и нямала сили да ми помогне, а Обновлението изобщо не продума, през нощта то бе издъхнало внезапно.

И тогава не ми остана друго освен тайничко да вярвам, че възбуденото ми въображение ме е подвело да преживявам мъчителни часове, да си припомням обезобразяващата и унищожителна магия на ревността. След кратка и напразна борба, намерих се пак пленница на терзанията на очакването, прикована и завладяна от непоносимо напрежение.

Ще го видя ли, преди да замине? Ще си спомни ли за мене? Смята ли да дойде? Дали този ден — дали този час ще ми го доведе? Или отново ще изпитам разяждащата болка на дългото очакване, жестоката агония на раздиращата раздяла, онази безмълвна, смъртоносна мъка, която, изкоренявайки едновременно и надеждата, и съмнението, разтърсва живота из основи, а ръката, причинила тази жестокост, не може да бъде умилостивена, защото отсъствието е спуснало своята бариера?

Беше Успение Богородично, училището празнуваше. Пансионерките и учителките след сутрешната литургия бяха излезли на дълга разходка в полето и щяха да закусват в някакъв чифлик. Не тръгнах с тях, защото оставаха само два дни до отплаването на „Павел и Виржиния“ и аз се държах за тази последна възможност, тъй както изтощеният корабокрушенец със сетни сили се стиска за потъващия сал.

В стаята на първи клас очаквахме дърводелец, за да поправи чиновете и пейките. Празничните дни често се използуваха за подобни работи, които не можеха да си извършват, когато в стаите имаше ученички. Седях сама — готвех се да изляза в градината, за да освободя стаята, но нямах сили да го сторя, — когато чух работниците да идват.

Чужденците — занаятчии и прислужници — всякога работят по двама. Дори да забият един пирон, в Лабасекур вървят по двама. Докато си слагах шапката, която досега висеше небрежно на ръката ми, смътно и за миг се учудих, че чувам стъпките само на един. Забелязах освен това — тъй както затворникът в тъмницата в своето ужасяващо безделие обръща внимание и на най-малката дреболия, — че този човек носи обувки, а не сабо. Реших, че е главният дърводелец, дошъл да огледа работата, преди да прати своите хора. Сложих си шала. Оня приближаваше, отвори вратата. Стоях с гръб. Усетих леко вълнение, някаква странно чувство, твърде кратко, за да го анализирам. Извърнах и както си въобразявах, се озовах пред погледа на майстора дърводелец. Поглеждайки към вратата, видях очертаната там фигура и очите отпечатаха върху ума ми образа на господин Еманюел.

Хиляди от молитвите, с които отегчаваме небето, не се изпълняват. Веднъж в живота златния дар пада неочаквано в нашия скут — дар пълноценен и лъчезарен, направо от рога на изобилието.

Господин Еманюел бе облечен в дрехите, с които очевидно възнамеряваше да отплава — сюртук, обрамчен с кадифе. Стори ми се готов за незабавно отпътуване, а до тръгването на кораба, както бях разбрала, оставаха още два дни. Изглеждаше елегантен и в добро настроение. Стори ми се приветлив и доброжелателен. Влезе забързано; след миг се озова до мене; от него се излъчваше дружелюбност. Може би сватбеното настроение го развеселяваше. Но каквато и да беше причината, не биваше да срещам тези слънчеви лъчи мрачна като облак. Ако това бяха последните ми мигове с него, не исках да ги изхабявам с насилена, неестествена хладина. Много го обичах — обичах го дотолкова, че да пропъдя от пътя си дори и Ревността, която се канеше да попречи на приятелската ни раздяла. Една сърдечна дума от устните му или един мил негов поглед щяха да са достатъчни за целия ми по-нататъшен живот. Те щяха да са ми утеха в самотата. Готова бях да го приема — исках да вкуся елексира и нямаше да позволя на Гордостта да разсипе чашата.