Шарлот Бронте - Вийет

Трудно ми е да ти опиша достатъчно красноречиво начина, по който Дьо Амал организира нашето бягство. Колко умно постъпи, като избра нощта на празненството, когато мадам (защото той познава навиците й), според него непременно щяла да отиде на концерта в парка. Ти, изглежда, си отишла с нея. Наблюдавах те, когато стана и излезе от спалнята към единадесет. Защо обаче се върна сама и пеша, не можах да разбера. Нали тебе срещнахме на тясната стара улица „Свети Йоан“? Видя ли ме, като ти махнах от прозореца на каретата?

Сбогом! Радвай се на моя успех, поздрави ме за огромното ми щастие и ми повярвай, мили цинико и мизантропе, че оставам твоя в добро здраве и добър дух

Дженевра Лора дьо Амал,

по баща Фаншоу

П. П. Не забравяй, че сега съм контеса. Татко, мама и сестрите ми ще бъдат възхитени. „Дъщеря ми контесата! Сестра ми, контесата!“ Браво! Това звучи доста добре, отколкото мисис Джон Бретън, нали?

Сигурно читателят, опитвайки да си представи живота на мисис Фаншоу, очаква да чуе как накрая тя горчиво е съжалявала за младежкото си безразсъдство. Естествено, бъдещето й е приготвило доста страдания.

С няколко думи ще разкажа онова, което знам за по-нататъшната й съдба.

Видях я към края на медения й месец. Тя посети мадам Бек и повика и мен в салона. Засмяна се хвърли в прегръдките ми. Изглеждаше цветуща и красива. Къдрите й бяха по-дълги, бузите й по-румени от всякога; бялата й шапчица и фламандския й воал, оранжевите й цветя и булчинската й рокля много й подхождаха.

— Получих си зестрата — викна ми тя веднага (Дженевра всякога се интересуваше от материалните въпроси; винаги съм си казвала, че притежава таланта на търговка, колкото и да ненавиждаше „буржоазията“) — и чичо Дьо Басомпие почти ми прости. Нищо, че нарича Алфред „хапльо“ — това е от лошото му шотландско възпитание; а освен това сигурна съм, че Полина ми завижда и че доктор Бретън е луд от ревност — готов е дори да се гръмне, а пък аз съм толкова щастлива! Струва ми се, че няма какво повече да желая освен една карета и един „хотел“! О! Чакай да те представя на моя съпруг. Алфред, ела тук!

И Алфред се появи откъм вътрешния салон, където разговаряше с мадам Бек и приемаше многословните поздравления и порицания на тази дама. Представиха ме с многобройните ми имане — Дракона, Диоген, Тимон. Младият полковник беше много учтив. Изрече любезни, красноречиви извинения за посещенията на привидението и т. н., завърши с думите: „Най-доброто извинение за всички мои злодеяния е пред вас“, и посочи към своята съпруга.

После съпругата му го отпрати обратно при мадам Бек, а тя се обърна към мен и продължи буквално да ме задушава със своята неизчерпаема жизненост и момичешките си, лекомислени, несвързани брътвежи. Въодушевено ми показа брачната си халка, нарече се мадам контеса Дьо Амал, запита харесвам ли името й, повтори въпроса си. Аз останах сдържана. Не се отпуснах. Тя и не очакваше повече от мене, познаваше ме достатъчно, за да не се надява на комплименти. Сухите ми сарказми й харесваха и колкото по-недостъпна и по-хладна се показвах към нея, толкова повече се развеселяваше тя.

Скоро след сватбата си господин Дьо Амал бе увещан да напусне войската като най-сигурния начин да бъде откъснат от някои неподходящи познати и лоши навици; назначиха го за аташе и той заедно с младата си жена замина за чужбина. Мислех си, че сега вече тя ще ме забрави, ала не стана така. В продължение на дълги години Дженевра продължи да ми пише, макар и нередовно. През първите една-две години пишеше само за себе си и за Алфред; после Алфред изчезна на заден план; разказваше за себе си и за своето бебе; един Алфред Фаншоу дьо Басомпие дьо Амал започна да царува вместо баща си. Много хвалби се изричаха за тази личност, невероятно възхищение от чудотворното му ранно съзряване, примесени с яростни укори за апатичното недоверие, които ги възприемаха. Не съм знаела „какво е да си майка“, „каквато съм била нечувствителна, вълненията на майчинството за мен били неразбираеми“ и тъй нататък. С течение на времето този млад господин премина пред изпитните на израстващите зъби, на шарката, на магарешката кашлица. За мен това беше ужасно време. Майчините писма се превърнаха в злочести стенания; тя била жената, постигната от най-големи беди; тя се нуждаела от най-голямо съчувствие. Отначало се уплаших и й отвърнах развълнувано, но скоро открих, че това е много шум за нищо, и отново се върнах към жестоката си нечувствителност. Що се отнася до младия страдалец, той се справяше с всяка буря като истински герой. Пет пъти този младеж беше „в лапите на смъртта“ и пет пъти оцеля като по чудо.