Шарлот Бронте - Вийет

Отвърнах се от групата дървета и от веселата компания в тяхната сянка. Отдавна беше минало среднощ, концертът беше свършил, тълпата се разотиваше. Тръгнах с отлива. Напуснах лъчезарния парк и добре осветения От Вий (все още добре осветен; това, изглежда, щеше да бъде бяла нощ във Вийет) и поех към мъждивите лампи на долната градска част.

Не трябваше да казвам „мъждиви“, защото красотата на лунната светлина — забравена в парка — тук отново напомняше за себе си. Месецът се носеше високо горе и светеше спокойно и равно. Музиката и веселието на празненството, огънят и лъчистите отблясъци от лампите го бяха пропъдили и затъмнили за около час, но сега отново се бе възцарила неговата слава и неговата тишина. Съперниците лампи умираха, а той продължаваше пътя си като някаква бяла съдба. Барабаните, тромпетите, роговете бяха възгласили своя звън и бяха забравени; с лъчите си — молитви, той изписваше по небето и по земята летописи за вечните архиви. Месецът и звездите изведнъж ми се сториха като свидетели на вечната истина. Нощното небе озаряваше царството й; с бавния вървеж на звездите оприличих настъпването на нейната победа — това движение напред, което е било, е и ще пребъде во веки веков.

Тези улици, осветявани от газовите лампи, са много тихи; харесвам ги, защото са скромни и мирни. Изпреварват ме граждани, запътени към домовете си, но компаниите от пешеходци не вдигат шум и бързо се разотиват. Толкова обичам Вийет в сегашния му облик, че не ми се иска да се върна под покрив, ала съм решена да доведа странното приключение до благополучен край и безшумно да се вмъкна в леглото си в голямата спалня преди завръщането на мадам Бек.

Само една пречка ме дели от улица „Фосет“. Когато влизам в нея, за пръв път звукът на карета раздира дълбоката тишина на този квартал. Идва насам — върви много бърже. Как силно ехти тропотът по павираната улица! Тясно е и аз внимателно се отдръпвам на тротоара. Каретата прогърмява край мене, но какво виждам, или си въобразявам, че виждам, когато колата профучава? Нещо бяло се развя от прозорчето — нечия ръка размаха бяла кърпичка. За мен ли беше този знак? Познаха ли ме? Кой би могъл да ме разпознае? Това не е каретата на господин Дьо Басомпие, нито пък на мисис Бретън, освен това нито хотел „Креси“, нито „Терасата“ са някъде наблизо. Но нямам време за догадки, трябва да бързам към дома.

Когато стигнах на улица „Фосет“ и влязох в пансиона, всичко тънеше в тишина. Нямаше никакъв фиакър, нямаше ги мадам и Дезире. Оставила бях голямата порта открехната; дали ще я намеря пак така? Вятърът или нещо друго биха могли да я затръшнат достатъчно силно, за да се отпусне пружиненото резе. Тогава как ще вляза? Приключението ми щеше да свърши с катастрофа. Леко натиснах тежкото крило. Ще поддаде ли?

Да. Безшумно, без съпротива, сякаш някой благосклонен дух бе искал да изрека магическото „Сезам, отвори се!“ Вмъкнах се със затаен дъх, заключих отново, изкачих стълбата на пръсти, влязох в спалнята и стигнах до леглото си.

Да! Стигнах до него и отново си поех свободно дъх. Но в следващия миг едва сдържах вика си — едва.

В общата спалня, а и в цялата къща в този час царуваше тишината на смъртта. Всички спяха така безшумно, сякаш не дишаха. Прострени на деветнадесетте легла, лежаха деветнадесет тела, изпънати и неподвижни. На моето — двадесетото — не би трябвало да лежи никой. Оставила го бях празно, пак празно трябваше да го намеря. Какво бе тогава онова, което съзирах през полуспуснатите завеси? Каква бе тази тъмна, нахална фигура, изопната, дълга и странна? Дали не бе крадец, промъкнал се през отключената врата, залегнал в очакване? Изглежда много черно — не ми приличаше на човешко очертание. Дали не е скитащото куче, пропълзяло и сгушило се там? Дали няма да се хвърли, дали няма да скочи върху мен, ако го приближа? Но аз трябва да приближа! Смелост! Още една крачка!

Главата ми се замая, защото на неясната светлинка от нощната лампа съзрях простряна на леглото си старата сянка — МОНАХИНЯТА!

Ако бях изкрещяла в този миг, щях да се проваля. Каквото и да беше там, не можех да си позволя нито да се ужасявам, нито да викам, нито да припадам. А освен това не загубих присъствие на духа. Калени от последните събития, нервите ми издържаха. Сгряна от илюминациите, от музиката, от навалицата, пребита до смърт от един нов бич, аз се надсмивах на привиденията. В следния миг, без да издам звук, се хвърлих върху призрака на леглото. Нищо не скочи върху мене, не ме нападна, не помръдна. Движех се единствено аз, живеех само аз, истинска бе единствено реалността, материята, живата сила. Разкъсах натрапницата! Вдигнах го високо това привидение! Разтърсих я здраво тази загадка! И тя се разпадна в ръцете ми, разпадна се на парчета и парцали; тогава аз я стъпках.