Шарлот Бронте - Вийет

Гледай го ти, безлистното дърво, бездомния Росинант, облачната пара, играта на лунния лъч! Дългата монахиня се оказа една дълга възглавница, облечена в дълга черна одежда, умело увенчана в бяла забрадка. Дрехите, колкото и да е странно, бяха истински одежди на монахинята, и някой сръчно ги бе нагласил да изглеждат като живи. Откъде бяха тези дрехи? Кой бе замислил тази измама? Не можех да отговора на ни един въпрос. Към забрадката бе забодена бележка, с молив на нея бяха написани следните игриви думи: „Монахинята от тавана завещава на Люси Сноу своите дрехи. Тя няма повече да се вестява на улица «Фосет»!“

Но коя беше тя, която ме бе преследвала така — коя бе онази, която бях видяла на три пъти? Нито една от познатите ми жени не беше висока колкото привидението. То беше по-едро от всякаква жена. Аз не се сещах за ни един от познатите ми мъже, комуто да припиша тези деяния.

Все още дълбоко объркана, но цялостно и внезапно облекчена от страховете за привидения и ужасии, без всякакво желание да си блъскам ума с разрешаването на тази очевидно проста, но неразгадаема загадка, аз просто събрах накуп одеждата, забрадката и колана, мушнах ги под възглавницата, легнах, ослушах се, докато чух колелата на фиакъра, с който се прибра мадам, сетне се обърнах на другата страна и изтощена от дългите нощни бдения, победена вероятно от замайващия ме вече опиат, дълбоко заспах.

Денят, последвал онази забележителна лятна нощ, се оказа също тъй необикновен. С това не искам да кажа, че е донесъл поличба от небето или заменена от долния свят, не намеквам за метеорологични явления като бури, наводнения и урагани. Обратно — слънцето изгря весело, с радостен юлски лик. Зората се бе накичила с рубини и тъй бе препълнила полите си с рози, че те се сипеха обилно, постилайки пътеката й с цветове. Часовете се раждаха свежи като феи, изливаха мускалчетата си с роса по сънните хълмове и тръгваха на път, отърсили от себе си повесмата от утринните мъгли; нетленни, прозрачни и победени, те гонеха слънчевите жребци по техния огнен, безоблачен път.

Накратко, денят бе от най-хубавите летни дни, ала, струва ми се, аз бях единствената в пансиона на улица „Фосет“, която го почувствува и обърна внимание та този приятен факт. Друга мисъл вълнуваше всички останали — мисъл, която всъщност занимаваше отчасти и мен. Но тъй като за мен тя не беше нова, внезапна и най-вече толкова неразгадаема, както бе за останалите, не ме владееше изцяло и ми позволяваше да забелязвам и да се вълнувам и от други неща.

Все пак, докато се разхождах из градината, докато се наслаждавах на слънцето и и се радвах на разцъфтелите и избуяли цветя, аз размишлявах над въпроса, който се обсъждаше от всички край мен.

Какъв бе този въпрос?

Ето какъв. Когато се събрахме за утринна молитва, сред пансионерките имаше едно празно място. Когато сервираха закуската, една от чашите остана непотърсена. Когато прислужничката оправяше леглата, намери в едно от тях дълга възглавница, поставена напряко, облечена в нощница и нощна шапка; а когато учителката по музика пристигна рано-рано, за да предаде урока на мис Фаншоу, тази безупречна и многообещаваща млада личност, ученичката й, изобщо не се появи.

Търсиха мис Фаншоу навсякъде, къщата бе претърсена от тавана до мазето — напразно. Не се намери нито следа, нито знак, никаква бележка. Нимфата беше изчезнала, погълната от изминалата нощ, подобно от падаща звезда, погълната от мрака.

Смайването на учителката надзирателка бе дълбоко, дълбок ужас бе обхванал провинената директорка. За пръв път виждах мадам Бек толкова бледа и тъй развълнувана. Ударът бе нанесен в най-незащитената част, в слабото й място, бяха засегнали нейния интерес. Но как се бе случило това злощастно събитие? Откъде се бе измъкнала бегълката? Всички прозорци бяха затворени, нямаше ни едно счупено стъкло, вратите бяха здраво залостени. До този ден мадам Бек не е разбрала как е станало това, не го е разбрал никой друг освен Люси Сноу, която не може да забрави, че за да осъществи едно свое начинание, бе открехнала леко външната порта, сетне я бе притворила, ала не беше пуснала резето. Веднага си припомних громолящата карета, която срещнах на пътя си, както и загадъчния знак — развятата кърпичка.

От тази предпоставка, както и от няколко други, за които знаех само аз, можех да си извадя едно-единствено заключение. Това очевидно бе любовно бягство. Уверена в заключенията си и забелязала дълбоко объркване на мадам Бек, накрая споделих с нея своите мисли. Когато намекнах за ухажването на господин Дьо Амал, открих, както и бях очаквала, че мадам Бек знае за любовното увлечение. Тя отдавна била разговаряла с мис Чолмондли по въпроса и прехвърлила своята отговорност върху споменатата дама. Затова веднага се отнесе до мис Чолмондли и до господин Дьо Басомпие.