Шарлот Бронте - Вийет

Тази нощ в парка имаше толкова много маски и в късния нощен час човек е обхванат от такова странно чувство на веселие и загадъчност, щото ти сигурно би ми повярвал, читателю, ако ти кажа, че тя е същата като монахинята от тавана, че има черна пола и бяла забрадка, че прилича на изправен труп и е възкръснало привидение.

Нищо подобно! Безсмислено е да разговаряме така. Нека бъдем правдиви и да продължим както досега да говорим само обикновената истина.

Макар „обикновена“ да е неподходяща дума. Онова, което виждам пред себе си, едва ли е „обикновено“. Там стои една девойка от Вийет — девойка, току-що завършила гимназия. Тя е много приятна наглед, с една красота, характерна за тази страна. Изглежда добре охранена, руса и дебела. Бузите й са кръгли, очите — добри; косата й е буйна. Облечена е елегантно. Тя не е сама, придружават я трима души, двама от които са възрастни. Към тях се обръща с „чичо“ и „лельо“. Тя се смее, разговаря; весела и пълничка, цъфтяща, отговаря на всички изисквания за една „буржоазна хубавица“.

Но стига за Жустин-Мари, за привиденията и загадките. Макар че всъщност загадката не се разгада. Това момиче не е моята монахиня. Оная, която бях виждала на тавана и в градината, бе много по-висока.

Огледахме градската хубавица. Хвърлихме любопитен поглед и на достопочтените чичо и леля. А сега бихме ли хвърлили крадлив поглед и към третия член на тази компания? Ще му отделим ли поне един миг? Длъжни сме да го сторим, читателю. Той ни е познат, не го срещаме за първи път. Стиснах силно ръце и поех дълбоко дъх. Въздържах вика, потиснах възклицанието, не си позволих да трепна, не проговорих, не се помръднах, заковах се като камък, но разпознах оня, към когото гледах. Очите ми, замрежени от сълзите на дългите и многобройни нощи, го познаха. Разправяха, че бил заминал с кораба „Антигуа“. Тъй каза мадам Бек. Излъгала беше или бе казала онова, което е било истина, но се бе въздържала да го опровергае, когато се бе превърнало в лъжа. „Антигуа“ бе отплавал, а господин Пол Еманюел беше тук.

Зарадвах ли се? Огромен товар се свали от мене. Това предвещаваше ли ми радост? Не знаех. Попитайте първо какви обстоятелства бяха предизвикали това отлагане. Доколко ме засягаше това забавяне? Дали нямаше други, които това облагодетелствуваше по-отблизо.

Всъщност коя можеше да бъде тази девойка, тази Жустин-Мари? Тя не ми бе непозната, читателю. Знам я, тя идва от улица „Фосет“, често присъства на обедите, давани там от мадам Бек. Роднина е и на семейство Бек, и на Валравен; носи името на монахинята светица, която щеше да й бъде леля, ако беше жива; презимето й е Совьор . Тя е богата наследница и сираче, а господин Еманюел й е настойник — някои казват, че й бил кръстник. Семейната хунта иска тази богата наследница да се омъжи за някой от техните. Кой е той? Жизнен въпрос — кой е той?

Сега се радвах, че опиатът, който погълнах със сладката отвара, ми бе подействувал тъй, че да не помисля за сън. Всякога, през целия си живот съм се стремяла да проникна до самата истина, обичам да преследвам богинята до самия й храм, да отмахвал булото и да се опълчвам на ужасния й поглед. О, ти, титанко сред божествата! Забуленият ти лик често ни ужасява със своята неяснота. Разкрий ни поне една твоя черта, покажи ни твоя облик, колкото и да е ужасен в своята неискреност; ние ще се задъхваме ужасени, но задъхвайки се, ще вкусим от твоята божественост. Сърцето затреперва, струните му се блъскат бурно като река, разтърсена от земетресение, но ние сме поели живителни сили. Да видиш и да познаеш най-лошото, значи да ограбиш страха от неговите предимства.

Компанията на Валравен, сега по-многобройна, се развесели. Господата купиха напитки от лавката. Всички насядаха по тревата под дърветата; вдигаха наздравици и изричаха благопожелания, смееха се, разменяха си шеги. Господин Ематюел стана прицел на насмешки, полушеговити и както ми се стори — полузлобни, от страна на мадам Валравен. Скоро разбрах, че отпътуването му било отложено временно по негово желани, не по настояване и въпреки съветите на приятелите му. Оставил „Антигуа“ да отплува и си взел място на „Павел и Виржиния“, който тръгвал след две седмици. Всички се мъчеха да измъкнат от него причината за това забавяне, а той я определяше неясно като „уреждане на една работа, в която съм вложил цялото си сърце“. Какво работа? Никой не знаеше. Все пак тук имаше една, която поне отчасти споделяше тайната му; размениха си многозначителен поглед с Жустин-Мари. „Моята малка помощница — нали?“, каза й той. Отговорът бе утвърдителен.