Шарлот Бронте - Вийет

Колкото и да бе снизходителен тази нощ, не ми бе възможно да остана наблизо. Трябваше да се откажа от това опасно място и този опасен стол. Издебнах момента, станах и се измъкнах. Можеше да си мисли, да бъде уверен, ако ще, че Люси се е свивала в оня шал и се е криела под онази шапка, ала не можеше да е сигурен докрай, защото не успя да види лицето ми.

Нима онова неспокойство още не ме е оставило? Нима не се бях наситила на преживелици? Не се ли чувствувах вече успокоена, уморена, не исках ли да се прибера у дома? Не. Леглото в общата спалня все още ми се виждаше по-омразно от всичко на света. Хващах се за всяко нещо, което бе в състояние да разсее мислите ми. Имах освен това чувство, че нощната дрямка едва започва, че това дотук е било само пролог. В този горски театър владееше някакъв дух на загадъчност, актьорите и следващите събития се таяха зад сцената. Така мислех; това ми подсказваше и предчувствието.

Вървях напосоки, поддавах се на тласъка на всеки минувач и тъй достигнах до едно място, където дърветата растяха на групи или се извисяваха самотни и разпръскваха гъстата тълпа. Музиката долиташе отдалече, беше и по-тъмно, но тишината не бе потискаща, а пълната луна светеше достатъчно силно. Тук се бяха настанили предимно семейства, граждани от простолюдието, а някои от тях, макар да беше късно, стояха с децата си и не смееха заради тях да се размесят с навалицата.

Три хубави стройни дървета, израснали едно до друго, почти преплели стебла, вдигаха гъста сенчеста корона над малкото зелено хълмче, увенчано с една пейка — пейка, на която можеха да се настанят неколцина, но бе заета само от един, а останалите членове на тази щастлива компания стояха пръснати наоколо; сред почитаемия кръг имаше някаква дама, хванала за ръка малко момиченце.

Когато спрях очи на момиченцето, то се въртеше на пета, теглеше се от ръката на жената и се мяташе напред-назад буйно и скокливо. Несдържаните движения привлякоха вниманието ми, напомниха ми нещо много познато. Когато се вгледах разпознах и облеклото на детето. Лилавото копринено палтенце, малката кожена якичка, бялата шапчица — целият празничен тоалет представляваше празнично облекло на едно ангелче — на жабчето Дезире Бек; и това бе наистина Дезире Бек или някоя дяволче като нея.

Бих могла да кажа, че гледката ме е поразила като гръм, но подобна хипербола ще е прибързана. Поразяващото откритие трябваше да се прояви много по-очебийно, преди нещата да стигнат до своя апогей.

На чия ръка би могла да се люлее малката Дезире тъй безнаказано, чия ръкавица би могла да дърпа тъй безразсъдно, чие рамо би си позволила да опъва тъй егоистично, чии поли би могла да настъпва тъй нахално, ако не ръката, ръкавицата, рамото и роклята на своята благородна майка? Там, увита в индийски шал, със светлозелена копринена шапка — свежа, достойна, весела и приятна, там стоеше мадам Бек.

Сигурно! Аз пък смятах, че мадам е в своето легло, Дезире също; че и в този късен час спят съня на праведниците сред недостъпните стени, сред пълната самота на улица „Фосет“. А и те не са си представяли „мисис Люси“ другояче; но ето ни и трите, дошли да се увеселяваме и в празнично осветения парк посред нощ!

Всъщност мадам постъпваше според напълно оправдания си навик. Чувала бях учителките да говорят — макар тогава да не бях обърнала внимание, че много често, когато всички мислеха, че спи, да излизала, елегантно облечена, да се забавлява било на опера, на театър или на бал. Мадам нямаше вкус към монашеския живот и полагаше грижи — постоянно, макар и тихомълком — да подслажда живота си със светски забавления.

Край нея стояха неколцина от приятелите й. познах двама-трима от тях. Там беше брат й, господин Виктор Кинт; имаше и друг един, с мустаци и дълга коса — тих, мълчалив мъж, чиито черти носеха отпечатък и прилика, която ме развълнува. Въпреки неговата сдържаност и спокойствие, въпреки разликата в характерите и и изражението у него имаше нещо, което ми напомняше за едно лице, подвижно, пламенно, живо — лице променливо, ту смръщено, ту оживено, — лице, откраднато от моя свят, загубено за моя поглед, лице, с което бяха минали най-прелестните и най-тъжни, и весели мигове в живота ми — онова лице, по което толкова често бях долавяла проява на гениалност, щото не ми бе възможно да обясня което пречи да засияе с целия си блясък оня безсъмнен огън, нещото, духът, самата тайна. Да, този Жозеф Еманюел, този кротък мъж, ми напомняше за пламенния си брат.