Шарлот Бронте - Вийет

Тихата улица „Фосет“. На нейното платно намирам онази примамваща странника лятна нощ, за която бях копняла; над себе си виждам луната, усещам нощната роса. Ала не бива да оставам тук. Все още съм твърде близо до старото свърталище, още съм до тъмницата и чувам стоновете на затворниците. Не този покой ми е нужен, него аз не мога да търпя. За мене по лицето на това небе е изписана смъртта на един свят. В парка също ще бъде спокойно — вярно, аз зная, че спокойствието на смъртта прониква навсякъде, — но по-добре да ида в парка.

Тръгвам по добре познатата улица и поемам нагоре към богатия и аристократичен квартал От Вий. Вероятно оттам е долитала музиката, която чух. Сега тя е замлъкнала, но сигурно отново ще засвири. Продължих да вървя. Не ме посрещнаха нито музика, нито музиканти; замести ги друг звук, шум като от голям прилив, от буйни води, който се засили, когато приближих. Блеснаха светлини, усетих раздвижване, дочух звън на камбани. Къде отивах? Стигнах до един голям площад и се озовах като по магия сред весела, буйна, празнуваща тълпа.

Вийет представляваше един огромен блясък, искряща илюминация, сякаш всички са излезли навън; няма я лунната светлина, скрило се е небето. Осветен от своите светлини, градът се наслаждава на собственото си великолепие; пъстри дрехи, големи екипажи, красиви коне и благородни ездачи изпълват осветените улици. Съзирам и някои маски. Сцената е странна, по-странна от сън. Сред този силен блясък в парка навярно е сенчесто и спокойно. Там поне сигурно не ще има факли, лампи, навалица?

Тъкмо си задавах този въпрос, когато край мене премина открит екипаж с познати лица. Тълпата му пречеше да се движи бързо; буйните коне пръхтяха, възпирани от юздата. Разгледах отблизо пътниците в екипажа. Те не можеха да ме видят или поне да ме разпознаят, както бях увита в големия шал, засенчена от сламената шапка (в тази пъстра тълпа всяка дреха изглеждаше на място). Видях конт Дьо Басомпие; видях кръстница в красиви дрехи, хубава и весела; видях тъй също Полина-Мери, обкръжена от тройната нимба на своята прелест, на младостта и на щастието. Гледах лицето й, излъчващо радост, очите й, отразяващи празнична светлина, и не можех да обърна достатъчно внимание на елегантната й рокля. Насреща й седеше Греъм Бретън. Лицето й грееше тъй, защото гледаше към него, светлините в очите й се излъчваха първо от неговите.

Изпитах странно удоволствие да следвам тези приятели, без те да ме виждат; наистина смятах да ги проследя чак до парка. Видях ги как слязоха (вътре не пущаха коли) сред неочакван и още по-голям разкош. Но какво е това? Железните врати между каменните колони бяха оградени от пламтяща арка, изработена от безброй звезди, и докато преминавах крадешком под тази арка — запитах се — къде се намирахме те, и аз?

В една страна на приказките, в една пищна градина в една равнина, осеяна с цветни метеори, в една гора, чиито листа се озаряваха от искрите на алени, червени и златни огньове, в една област, създадена не от дървета и от сенки, а от най-странна и невероятна архитектура — от олтари, храмове, от пирамиди и сфинксове. Колкото и да бе невероятно, чудесата и символите на Египет се бяха струпали в парка на Вийет.

Какво от туй, че пет минути по-късно успях да разгадая тайната — че знаех ключа на загадката, че илюзията се разпръсна? Какво от туй, че бързо различих материалите, от които бяха построени тези тържествени фрагменти — и дървото, и боята, и картонът? Неизбежните открития не успяха да разрушат очарованието, нито да намалят прелестта на тази нощ. Какво от туй, че сега намерих обяснение за това голямо празненство — празненство, от което обикновената улица „Фосет“ не бе и вкусила, макар за бе започнало от ранното утро и все още да продължаваше в късната нощ?

Историята разказва, че в далечното минало в съдбата на Лабасекур настъпила тежка криза, която застрашавала правата и свободите на неговите храбри жители. Пръснали се слухове за заплашваща война, имало дори и война — станали битки по улиците, настъпила суматоха, издигнали се барикади, започнали граждански междуособици, събрала се войската, замеряли се с тухли, разнесли се и изстрели. Историята разказва, че много патриоти паднали в жертва. В старинния квартал Бас Вий имало някаква гробница, в която се пазели свещените кости на мъчениците. По този случай един ден в годината се определяше за празненство в чест на патриотите и мъчениците от онова време; утринта бе за възпоменателна молитва в църквата „Свети Йоан Кръстител“, а вечерта — за представления, развлечения и илюминации като тези, които сега наблюдавах.