Шарлот Бронте - Вийет

Странно бе това, че ме позна под сламената шапка и плътно увития шал, и макар да опитах да отклоня предложението, той настоя да ми пробие път сред навалицата и да ме настани на по-хубаво място. Дори направи и друго — донесе отнякъде и стол. За сетен път се уверих, че сприхавите хора не са най-лошите представители на човешкия род, както най-смирените не всякога са добродушни. Този мил човек, изглежда, не намери за необичайно, че съм тук сама — за него това беше само основателна причина да се погрижи, доколкото може за моето удобство. След като ми намери място и стол, той се оттегли, без да ме разпитва, без да ми подмята, без са каже излишна дума. Нищо чудно, че учителят Еманюел с радост приемаше предложената пура и сядаше да прочете своя фейлетон в магазинчета на господин Мире. Двамата, изглежда, си подхождаха.

Изминаха не повече от пет минути, когато забелязах, че случайността и достойният ми познат отново ме бяха довели близко до една позната група. Точно пред мене седяха семейства Бретън и Дьо Басомпие. Протегнех ли ръка, можех да докосна едно ефирно същество, една царица на феите, облечена в блестящо бяло и горскозелено, като че в горски лилии и техните листа. Кръстница също беше толкова близо, че наведях ли се към нея, дъхът ми щеше да раздвижи панделката на шапката й. стоях прекалено близко. След като един почти чужд човек ме беше познал, чувствувах се неловко от съседството с тия приятели.

Едва не подскочих, когато мисис Бретън, извръщайки се към мистър Хоум, подтиквана от добронамереност, рече:

— Питам се какво ли бе казала моята кръщелница Люси за всичко туй, ако беше тук? Съжалявам, че не я доведохме, много щеше да й е приятно.

— Сигурно, сигурно, с присъщата й сдържаност и благоразумие. Жалко, че не я поканихме — отвърна любезният господин и додаде: — Драго ми е да я наблюдавам: благоразположена, сдържана, доволна.

Колко ми бяха мили; мили са ми и до днес, когато си ги спомням. Как биха могли да се досетят за разкъсващата болка, която бе хвърлила Люси в треска и я беше довела тук, без водач и без утеха, тревожна и упоена почти до лудост? Доиска ми се да се наведа към тях и да отвърна на добротата им безмълвно, с благодарност, изписана в очите. Господин Дьо Басомпие не ме познаваше добре, ала аз го познавах, уважавах го и се възхищавах на характера му — искрен, сърдечен и ентусиазиран. Вероятно бих го заговорила, но в този миг се извърна Греъм. Извърна се решително и достойно, с движение съвсем различно от нервното трепване на един дребен човек. Зад него се намираше огромната тълпа, очите му можеха да срещнат стотици очи и да се вгледат в тях. Защо тогава се втренчи в мен, защо ме затисна с цялата сила на своите големи, сини, проницателни очи? Защо, ако му се е приискало да погледне, не се задоволи с един само поглед? Защо се извърна на стола си, облегна лакът на гърба му и бавно ме заоглежда? Лицето ми не можеше да види; стоях приведена. Не ме бе възможно да ме познае. Свивах се, извръщах се, не исках да ме познае. Той стана, успя да ме приближи, след миг щеше да открие тайната ми. Щеше да сграбчи самоличността ми в своите приятелски, но властни ръце. Имаше само един начин да го избягна или да го спра. Показах му с умолителен жест, че желая да ме остави на мира. А след това, ако упорстваше, щеше да му се отдаде да види една разгневена Люси. Нито достойнството му, нито неговата доброта, нито пък любезността му (а Люси познаваше тези му качества докрай) щяха да бъдат в състояние да ме укротят или да ме превърнат отново в старата покорна сянка. Погледна ме, но отстъпи. Поклати хубавата си глава, но замълча. Върна се на стола си и вече не се върна, хвърли ми само един поглед, по-скоро загрижен, отколкото любопитен, в който прочетох нещо, което успокои сърцето ми, тъй както „южнякът укротява зимата“. Значи всъщност Греъм не бе тъй ледено безразличен към мене. Струва ми се, че в оня благороден господарски дом — неговото сърце — той е отделил едно кътче на тавана, където Люси би намерила подслон, ако станеше нужда. То не бе разкошно като стаите, в които приемаше приятелите си, не бе като вестибюла, където настаняваше своята благотворителност, нито като библиотеката, където приютяваше науката си, а най-малко приличаше на павилиона, в който се развихряше сватбеният му пир; и все пак малко по малко с продължителна и неизменна доброта той успя да ми докаже, че ми пази едно килерче, над чиято врата стоеше надпис „Стаята на Люси“. И аз му пазех място — чисто, което ни веднъж не се осмелих да измеря на дълбочина и ширина. Мисля, че бе като шатрата на арабина от „Хиляда и една нощ“. Цял живот я носих свита в дланта си, но ако я пуснах от затвора й, сигурно щеше да се разстеле и издигне в голям и гостоприемен дом.