Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Ха така! Ето я и сметката… — извика развеселен българинът. — Обяд в портокалова горичка… Хм, кой знае колко струва! Не! Няма да си развалям настроението с тази хартийка. След такъв обяд се полага почивка…

И той тръгна към леглото. В този момент започна бързо да притъмнява.

„Обслужването в хотела е безупречно!“ — помисли си Ивац. — „Щом на човек му се доспи, и слънцето залязва“… Не можеше да проумее нищо. Къде са Пиер-Ален, Хосе и Луи? Кой го беше измъкнал от пропастта? Каква е тази стая на чудесата? Всичко беше толкова странно!…

Но умората го залюля, поведе го властно по познатите и непознати пътища на съня и той задряма…

Събуди се от силното слънце. Погледна часовника си. Беше шест часът. В стаята нищо не беше се променило. Само върху бюрото нямаше подноса.

Приключението започваше да го тревожи.

— Хей, приятели! — извика недоволно Ивац. — Не ви ли се струва, че тази шега продължава твърде дълго. Ще умра от скука. Поне една книга ми хвърлете.

Никой не му отговори.

Стана и внимателно започна да оглежда отново стените и тавана. През цялото време имаше усещането, че го наблюдават, но не можеше да разбере откъде. В гърдите му започна да се надига едно смесено чувство на тревога и безпокойство, подхранвано от натрапчивата мисъл, че в тази стая без врата и прозорци е невъзможно да предприеме каквото и да било. Отвори пак третото чекмедже и натисна продължително бутона. От тавана се спусна подносът с храната…

— А-а-а! Ама вие вече прекалявате! — започна да крещи Ивац, без да знае на кого. — Не ви ща яденето!

И той започна да пресипва чиниите една в друга. Смеси в едно супи, десерти, плодове и парчета месо. След това се отпусна на стола и продължи да натиска бутона. Металическите ръце се показаха и прибраха подноса обратно.

Ивац ги проследи с поглед, докато се скриха на тавана, изправи се и замислено започна да се разхожда из стаята. Къде беше попаднал? Имаше нещо необяснимо, нелепо и глупаво във всичко това…

За момент през главата му мина предположението, че може би непознатата натрапчива миризма от галерията му е подействувала като опиум и всичко, което му се струваше действително, всъщност са кошмарни сънища. Ако е така, той все още се намира в пропастта. Взе да опипва пак стените на стаята. Бяха изкуствени. Започна да ги удря с ръце. Нищо не се промени… Приближи се до бюрото и отново се зае с бутона. При второто натискане капакът се отвори и металическите ръце спуснаха пак подноса. Но върху него сега стоеше само захлупената чинийка.

— Престанете! Стига с тая сметка! — кипна Ивац и размаха ръцете си към тавана. — Искам да говоря с някого. С какво право ме държите тук. Кои сте вие? Покажете се!…

Нищо не се случи. От стените на стаята, от тавана и по пода се стичаше тишина, която го заливаше, мачкаше и проникваше в цялото му тяло, изпълвайки го със смут…

— Хей, вие, ако никой не се обади, ще ви подлудя с този бутон! — завика отново Ивац. — Аз имам здрави нерви. И съм издръжлив физически… Само да ми паднете! Добре ще ви наредя…

Отново тишина посрещна думите му. Лепкава, плътна, враждебна! Той реши да накъса сметката на дребни парченца и пак да се върне в леглото.

„Няма защо да им доставям удоволствие с моето поведение“ — реши Ивац, въпреки че не знаеше за кои точно става дума.

Отхлупи чинийката и взе листчето. Но това, което прочете, го обърка още повече. Листчето беше най-обикновен формуляр. Въпросите бяха приблизително следните: име, презиме и фамилия, народност, навършени години, образование, професия, семейно положение… Долу, върху полето на формуляра, пишеше: „Едва когато попълните добросъвестно този документ, ще се срещнете с нас. Положението, в което се намирате, е твърде сериозно, за да си мислите, че става въпрос за шега. Сдържайте емоциите си. В случая те не са ви нужни. Поставете попълнения формуляр върху подноса.“

Българинът остави листчето на бюрото и изведнъж осъзна, че колкото и чудновато и неразбрано да звучи написаното, то е написано сериозно… Нямаше друг избор — трябваше да приеме предложението на непознатите.

В този момент отново започна да притъмнява. Погледна часовника си. Часът беше дванадесет!

„Нима тук денят трае шест часа!“ — помисли си той. Умът му не можеше да го побере!

Погледна през „прозореца“. На небето нямаше никакви облаци. Просто слънцето беше залязло.

Ивац запали електрическия си фенер и взе да попълва формуляра. Колкото и това да изглеждаше безсмислено, не можеше да постъпи другояче…