Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Разбра ли нещо? — наведе се загрижено над него Хосе. — Какво се е случило там?

— Каменопад! — побледнял, задъхан съобщи Луи. — Срутване!… Успях да стигна само донякъде. Камъните и пръстта са запушили цялата пропаст. Не посмях да ги размествам, за да не се срутят още по-надолу. Сигурно на това място има издадени площадки и отворът на пропастта е много намален. Почуках леко. Кънти на кухо…

— Значи?… — погледна го изплашено испанецът.

— Затворени са като в капан! Огледах внимателно всичко. Няма никаква пролука… — продължаваше Луи. — Не можем да стигнем до тях! Но как да им помогнем? Как?!…

— Да се опитаме да прокопаем отвор — промълви неуверено Хосе.

— Невъзможно! — отрицателно поклати глава Луи. — Това са хиляди кубика пръст. Може да предизвикаме допълнително срутване. Трябва да измислим нещо друго. Ако не се е случило най-страшното… храната ще им стигне за една седмица. Вода в пещерата сигурно има…

— Трябва да отидем в завода, където работи Пиер-Ален! — предложи смутено испанецът.

— Аз ще остана тук! — извика Луи. — Може пръстта и камъните да паднат на дъното сами. И тогава… А ти върви!

— Да! Да… — засуети се изплашеният Хосе. — Тръгвам веднага!

— И пусни телеграма до нашия пещерен клуб „Ла монтаня“. Да изпратят спасителна група!

— Да… да! — кимна с глава Хосе, обърна се, затича към лагера и след малко Луи го видя как изчезна в гората по пътечката, откъдето бяха дошли…

Ивац се опомни в широко легло, покрито с дебело вълнено одеяло. Надигна се и се огледа. Леглото беше разположено на височина около два метра и половина в средата на огромна стая. От него се спускаше бяла мраморна стълба с изящни перила, украсени с розетки. В единия край на стаята имаше бюро с два стола, на един от които бяха преметнати дрехите му. Раницата и електрическият фенер също бяха тук. На пода растеше трева. На стената, точно срещу леглото му, блестеше грамаден прозорец.

В първия момент българинът беше така поразен от необичайната обстановка около него, че легна отново и затвори очи, уверен, че сънува. Спомняше си много добре спускането в пропастта и натрапчивата миризма в галерията. Но повече нищо! Каква е тази стая? Какво е това легло?

Той изчака малко и бавно, предпазливо повдигна клепачи с тайната надежда, че виденията на съня са се стопили и изчезнали. Но стаята и предметите в нея си бяха на мястото… Бързо се облече и отиде до прозореца. Пред погледа му се откри още по-странна картина. Навън размахваха клони десетки лимонови и портокалови дървета, отрупани с плодове. В далечината се люлееха силуетите на няколко кокосови палми. Градината се разстилаше пред него… Примамлива, очарователна и невероятна!

Седна пред бюрото. Едва сега забеляза, че никъде не се виждаше врата. Тръгна покрай стените и внимателно започна да ги оглежда. Врата нямаше. Опита се да отвори прозореца, но установи, че това всъщност не беше никакъв прозорец. Просто върху дебело прозрачно стъкло, вградено в стената, изкусно беше нарисуван прозорец. Ивац пак погледна „навън“. Върху синьо дълбоко небе грееше слънце. Така силно, че просто реки светлина се изливаха над градината и в стаята.

„Къде съм попаднал? Може би всичко, което виждам, е една от поредните шеги на Луи. Ще се преструвам, че необичайната обстановка не ми е направила никакво впечатление!“

Започна да разглежда бюрото. То беше най-обикновено, с три чекмеджета отстрани и едно в средата.

Разтвори ги едно след друго. Средното и първите две бяха празни. В третото също нямаше нищо, ако не се смята едно малко бутонче на дъното му. Отначало Ивац дори помисли, че това е обикновено мастилено петно, но като го разгледа по-внимателно, установи, че е бутон. Натисна го. Чу рязко изскърцване. За момент на тавана на стаята се разтвори малък капак и две дълги металически ръце, като клещи, поставиха на бюрото поднос с разкошен обяд.

„Хубав бутон — усмихна се той. — От цялата шега този номер най-много ми харесва.“

… И се зае с подноса. Едва сега разбра колко е изгладнял. Всичките ястия му се сториха невероятно вкусни. Особено печеното! Изяде и купчината портокали, подредени в единия край на подноса. Под купчината се оказаха две малки чинийки, захлупени една върху друга.

„Сигурно е десерт! — помисли си Ивац. — И от него няма да се откажа.“

И той вдигна горната чинийка. Но го очакваше разочарование. Вместо десерт намери сгънато листче.