Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— След два часа контролното време изтича! — погледна часовника си Луи. — Предлагам да отидем край Дяволското копито.

На двайсетина сантиметра от скрипеца Пиер-Ален беше забил в земята чаталеста пръчка, така че кабелът да минава върху нея. За висящия кабел беше закачено малко звънче, което щеше да звъни при подръпване на дъното. Просто и сигурно устройство. Десет минути след сигнала според уговорката започваше издърпването.

Двамата седнаха край скрипеца и зачакаха. Мълчаха. Сякаш се страхуваха да не би да пропуснат гласа на звънчето.

— Ами ако са ни давали сигнали, докато бяхме при палатките? — попита неочаквано Хосе. По кръглото му мургаво лице беше изписано безпокойство.

— Изключено! — намръщи се Луи. — Разстоянието е малко и щяхме да чуем. Но контролният час вече наближава. Предполагам, че звънчето скоро ще се обади.

Часовете течаха бавно. От време на време ту единият, ту другият се приближаваха до пропастта и дълго се взираха в нея. Но тя тъмнееше безмълвна. Слънцето припичаше и това правеше чакането още по-трудно.

— Единайсет часът мина! — разтревожено съобщи Хосе, показвайки часовника си. — Не разбирам защо не подават сигнал!

— Вероятно са открили нещо много интересно! — мъчеше се да бъде спокоен Луи. — Я си представи, че ти си на тяхното място и точно когато контролното време изтича — откриеш праисторически рисунки или… древно съкровище! Ще хукнеш ли веднага навън. Освен това Пиер-Ален каза да чакаме още два часа и чак тогава да предприемаме каквото и да било.

— Наистина… каза — измърмори мрачно Хосе. — Но все пак защо се бавят. Да не беше този каменопад, нищо. Но сега!… Кръвта ми се сгъстява, като си представя…

— Сега! Какво сега? — подхвана го Луи. — Донеси от лагера нещо за хапване. Като се върнат, ще обядваме направо тук. На ръба на пропастта.

— Добре! Отивам — съгласи се неохотно испанецът. — Ако позвъни звънчето, викай веднага, за да ти помагам.

— Разбира се! — увери го Луи, който също започваше с тревога да се взира в безмълвната пропаст.

След десетина минути Хосе донесе един сак с консерви и пакети.

— Сервирай обяда! — присмехулно му извика Луи. — В ресторант свириш! Да видим научил ли си нещо от най-важното изкуство — изкуството на храненето!

Испанецът мълчаливо кимна и като просна широка бяла кърпа върху тревата, започна бавно и съсредоточено да развива пакетчетата и да ги подрежда. После се зае с отварянето на консервите. Запали и спиртника.

— Искаш ли кафе?

— Да! — кимна с глава Луи. — С много захар! — и отново погледна часовника си. Дванайсет часът минаваше. Течеше последният час от допълнителното време.

Хосе свари кафето, подаде му димящата чашка и седна до него.

— Започвам да мисля, че нещо се е случило! — загрижено каза той. — Дори да са намерили интересни образувания, те знаят, че се безпокоим, и отдавна щяха да се върнат.

— Все пак има още време… — помъчи се да го успокои Луи. — Нека не правим нещата трагични предварително.

— Много ми се иска да излезеш прав! — глухо промълви Хосе.

В мълчание изтекоха и последните петнадесет минути. Звънчето продължаваше да стои безмълвно. Луи стана от мястото си.

— Да-а… нещо се е случило! — каза загрижено той. — Затова предлагам следното: ти ще останеш при скрипеца, защото си по-силен.

Испанецът кимна с глава в знак на съгласие.

— А аз ще се спусна в пропастта… Ще се опитам да направя нещо, ако е възможно. Не се ли върна и аз, в никакъв случай не предприемай нещо сам. Потърси помощ! Ела сега да издърпаме кабела!

Двамата застанаха до скрипеца и нервно започнаха да го навиват. Скоро куката изпълзя от бездната. Луи я пое, сложи си каската, взе електрически фенер с двоен запас от батерии и мушна в джоба си голям туристически нож. После застана на ръба на пропастта и каза:

— Щом усетиш, че кабелът не се опъва вече, веднага постави звънчето, за да мога да ти сигнализирам, когато стане нужда. Пускай!

Прехапал устни, Хосе внимателно започна да върти скрипеца. По мургавото му лице заблестяха ситни капчици пот от съсредоточеност и безпокойство… Не знаеше колко продължи спускането. Накрая силата, която противодействуваше на ръката му, изчезна. Той постави веднага чаталестата пръчка със звънчето. Струваше му се, че ще се пръсне от напрежение. Тъмната бездна сякаш беше погълнала времето и то изобщо не течеше…

Изведнъж звънчето тревожно заби. Испанецът започна да навива кабела. Това сега беше още по-трудно. Работеше бавно, внимателно. Накрая от пропастта изпълзя Луи. Изцапан с пръст и изморен, той легна на тревата и започна жадно да вдишва въздух.