Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Хосе бързаше през гората със свито сърце. Дърветата хвърляха дълги черни сенки. Свечеряваше се. Мислите му се въртяха все около пропастта, погълнала Ивац и Пиер-Ален: „Как ли се чувствуват те? Ами ако са пострадали при срутването? Ако са ранени… Трябва колкото се може по-бързо да доведе помощ! Да изпрати телеграма до клуба. Един път да излезе на шосето. После е лесно. Минават коли…“

Хосе отдавна изостави пътеката, която криволичеше през гората, и тръгна напреко. Той не усещаше, че бодливи храсти бяха раздърпали дрехите му и не забеляза, че такето му е отхвръкнало някъде. Трябваше да стигне до шосето, преди да се е стъмнило пълно. През нощта колите избягваха да качват пътници в тази рядко посещавана част на планината.

От време на време в пролуките между дърветата се мяркаше синкавата лента на шосето, което живописно се виеше надолу.

Изведнъж глух трясък наруши тишината.

Ехото грабна звука, подхвърли го и го блъсна в отсрещните върхове, сякаш искаше да счупи и това, което беше останало здраво…

Испанецът разтревожено спря.

„Катастрофа!“ — мина му през ума и хукна надолу. Прескачаше стърчащи камъни и паднали дървета, заобикаляше преплетени храсти и се плъзгаше по влажни треви…

Накрая излезе на една просека, която припряно се спускаше към шосето. Втурна се по нея. Беше се здрачило.

Запали електрическия си фенер. Недалеч от мястото, където излезе на шосето, се стелеше дим. Затича нататък…

Пътят завиваше и точно на завоя Хосе видя кола. Беше се врязала в стоманения парапет, който обезопасяваше шосето, и цялата беше нагъната. Моторът все още работеше. Под светлината на фенера блеснаха разпръснатите на всички страни парчета счупени стъкла.

Испанецът приближи до нея. Вътре се виждаше мъж, неестествено сгърчен под волана. Опита се да отвори вратата на колата откъм водача, но това се оказа невъзможно. Започна да опитва другите. И изведнъж дясната задна врата падна, щом я докосна. Той се провря през нея, подхвана внимателно човека и го измъкна навън. Свали раницата си, постави я насред шосето и сложи главата на пострадалия на нея.

Освети го. Цялото му лице беше в кръв. Хвана го за ръката. Пулсът му почти не се долавяше. Човекът беше в безсъзнание.

Хосе се върна при колата и изгаси двигателя й.

Стана тихо. Той се изправи до катастрофиралия и започна да се озърта безпомощно. Заобикаляха го само дървета. Непознатият беше тежко ранен, а той с нищо не можеше да му помогне. И за нещастие нито една кола не се показваше по шосето. Извади бинт от раницата си и превърза главата му. После напръска лицето му с вода. Това беше всичко, което можеше да направи.

Нямаше право да го изостави в такова състояние! А трябваше да бърза. Пиер-Ален и Ивац бяха в пропастта. Всяка изгубена минута би могла да се окаже фатална…

Но в този момент блесна светлина и го заслепи. Планината изведнъж се стопи и остана само един осветен от фаровете правоъгълник от шосето. Хосе застана по средата на пътя, вдигна ръце и започна да маха.

След малко пред него спря черен „Фолксваген“. В колата пътуваше само един човек. Той отвори съвсем малко стъклото на вратата и подозрително попита:

— Какво искате? Махнете се от пътя!…

— На шосето има ранен!… — припряно обясни Хосе. — Катастрофа с кола. Трябва да го откараме до най-близката болница! В безсъзнание е…

— Великолепно! Къде е? — рязко попита пътникът и слезе от колата.

Испанецът видя, че пред него стои дребно старче. Очила с дебели изпъкнали лупи, мустачки във формата на две запетаи и къса, остра, бяла брадичка живописно украсяваха лицето му. Старомодното черно пардесю и черната широкопола шапка на главата странно контрастираха с насмешливите нотки в гласа му.

— Ето там! — посочи му той ранения.

— Светнете! — заповяда старчето и се наведе над катастрофиралия.

— Трябва бързо да го откараме в болница! — повтори Хосе, светейки с фенера. — Ранен е тежко… Опитах се да го превържа, но…

— Виждам! — прекъсна го старчето. — Но няма да издържи до града.

— Тогава какво да правим?

— Краката му са раздробени. Необходимо е да му се помогне тук!

— Аз съм пианист! — сви безпомощно рамене Хосе. — Знам да давам първа помощ, но в случая сам разбирате…

— Разбирам… — промърмори старчето и като се поклони се представи: — Професор Самберг! Лекар. За съжаление тук, на шосето, не мога да направя нищо.

— Наблизо има изоставена хижа — съобщи испанецът. — Мисля, че двамата ще можем да го пренесем дотам.