Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Великолепно! Умопомрачително! — измърмори сопнато професорът и даде газ. Но изведнъж спря, отвори вратата и извика:

— Хей, елате тук!

Хосе се обърна и неохотно тръгна към това чудато, неприветливо старче.

— С каква цел ще ходите утре до града? — попита Самберг.

— За да пусна една телеграма.

— Дайте я! Аз ще я изпратя. А вие след завода се връщайте горе при Дяволското копито.

На испанеца му се стори, че в тъмното старчето се усмихва.

— Благодаря ви! — каза признателно той. — Един момент само, да напиша текста на телеграмата.

Извади бележника си и написа кратко съобщение до пещерния клуб „Ла монтаня“ за случилото се. Вместо адрес написа своето име, името на града и „до поискване“. После подаде листа на професора.

— Ще я пусна веднага! — увери го той. — Довиждане! — И отново рязко потегли.

— Чудак! — помисли си Хосе и тръгна по тъмното шосе към завод „Жано“.

Ивац попълни формуляра, сгъна го така, както беше преди, и го остави в чинийката. Светлината на фенера намаля и стана жълтеникава — явен признак, че батериите са на изтощаване. В стаята не беше горещо, но на него му стана задушно и той разкопча горното копче на ризата си.

В този момент от тавана се чу познатото изскърцване и се показаха металическите ръце. На върха на всеки от пръстите светеше малка лампичка.

И пак — тишина. Тайнствена, мрачна, непозната тишина. Българинът отиде до мивката, наплиска се с вода и се върна на бюрото.

„Тия сигурно през нощта не работят — помисли си той. — Но ще ги събудя с бутона!“

И той отново започна да го натиска. Дори почувствува, че това го забавлява. Натискаше бутона един път продължително, след това няколко пъти кратко и после пак продължително…

Накрая металическите ръце върнаха на бюрото подноса със захлупената чинийка. Ивац нетърпеливо я отхлупи. Грабна листчето, което се намираше вътре, и го поднесе към фенера:

„Не злоупотребявайте с нервите си! Веднъж износени, те се възстановяват трудно. Професорът ще ви приеме утре сутринта. Легнете си и почивайте. Бутонът, който натискате, не е свързан с никаква сигнализация… С вас имаме визуална връзка.“

Той се замисли. Започна да му става интересно. Взе фенера, извади третото чекмедже навън и внимателно го разгледа. Бутонът наистина не беше свързан с нищо.

„Или се шегуват с мен, или проверяват съобразителността и реакциите ми“ — реши Ивац. Но кои бяха те? Какво искаха от него?!… Трябваше добре да обмисли поведението си.

Той угаси фенера, отиде до леглото и легна. Реши да опита да се успокои и анализира положението, в което се намираше. Но това се оказа невъзможно. Нишката на логическите му разсъждения свършваше до слизането на дъното на Дяволското копито и влизането в галерията. После всичко беше несвързано, чудновато и неразбираемо. Необясним беше и фактът, че не видя нито едно насекомо в стаята и на прозореца. То би могло да му подскаже много неща. Не се съмняваше, че Луи и Хосе ще направят всичко възможно, за да го намерят. Но…

Дали не е отвлечен заради откуп?… Тогава похитителите нямаше защо да се крият. Те най-малкото щяха да поискат от него да напише писмо до някого… И после не беше ли много сложно да ги отвличат на дъното на пропастта, когато това можеше да стане по-лесно на повърхността.

Нощта премина в мъчителни размисли. Изведнъж стана светло. Погледна през прозореца. Грееше слънцето. Но това изгряване стана някак твърде бързо.

„Като че ли запалиха слънцето с ключ! — помисли си смутено той. — Като електрическа крушка!… Ама че глупави идеи ми хрумват…“

Ивац се изми, среса и пак седна до бюрото. От тавана му спуснаха подноса със закуската. Този път на него нямаше захлупена чинийка. Той изяде няколко сандвича, пи кафе и зачака.

Изведнъж целият под на стаята се отдели и започна да пропада надолу. Българинът инстинктивно се улови за бюрото. Но спускането ставаше много плавно.

След няколко минути подът меко се приземи. Ивац се огледа. Намираше се в една огромна стая с десетина врати. Преди да се опомни, влязоха двама едри мъже със сини коси, облечени в еднакви кафяви спортни якета и панталони с много ципове и джобчета по тях. Те се поклониха студено, взеха раницата и електрическия фенер и му дадоха знак да ги последва.

Очите им направиха на Ивац странно впечатление. В тях имаше някакъв особен блясък, рязкост и напрегнатост. Отначало отвори уста, за да ги попита къде отиват, но категоричността на жестовете им го накара да се откаже. Тръгна след тях. Преминаха през един дълъг, добре осветен коридор с бели мраморни стени и излязоха на открито. Българинът спря и се огледа. Пред погледа му се ширна огромен площад, около който се издигаха високи сгради, построени от стъкло и мрамор. Те имаха странни архитектурни форми: приличаха на изкривени кубове, деформирани пирамиди, смачкани сфери, усукани конуси… Но всички завършваха с изящни овални покриви. На всяка блестеше емблема с различни рисунки: диви животни и математически формули, съзвездия и риби, а върху една дори беше написана таблицата за умножение.