Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Почакайте! — каза професор Самберг, отиде до колата и се върна с носилка и голяма черна чанта.

Двамата внимателно вдигнаха ранения, който не даваше никакви признаци за живот, и го понесоха.

Когато стигнаха в хижата, Хосе се зае с огъня, а професорът застла върху грубо скованата маса чаршаф и започна да изважда от чантата си различни инструменти.

— Хванете носилката! — нареди той. — Трябва да поставим ранения на масата.

Вдигнаха го. Професорът хвана ръката му.

— Великолепно! Пулсът му въобще не се долавя! — измърмори той. След това взе фенера и започна да оглежда раните.

— Отървал се е леко. Кръвта по главата му е в резултат на леки одрасквания. Но краката! Краката ме безпокоят… Закрепете фенера, така че да осветява болния, и се дръпнете. Пречите ми!

— Да, господин професоре! — каза Хосе, закачи фенера за една халка, висяща от тавана, и застана до вратата.

Старчето изми ръцете си, изтри ги с марля, напоена в спирт, и се залови с ранения.

Хосе стоеше вдървен и гледаше съсредоточено как сенките от ръцете на професора играеха по стените.

Самберг работеше мълчаливо. Ловко и сръчно вземаше ту един, ту друг инструмент. Той дори не беше благоволил да си свали пардесюто и шапката.

Огънят в хижата се разгоря и започна да става горещо.

Накрая професорът се изправи и процеди:

— Готово!

После прибра бавно инструментите в чантата си и се изправи до вратата:

— Поддържайте огъня! — нареди дрезгаво той. — Аз съм в колата. След два часа ще дойда, за да проверя състоянието на болния.

— Но… професоре, аз не мога да остана! — плахо съобщи Хосе.

— Ха! Великолепно! Умопомрачително!… Помолихте ме за помощ, а сега си отивате. Моля… — с презрение изсумтя Самберг и му посочи вратата.

— Вие можете да си мислите, каквото искате за мен — промълви объркано Хосе, смутено пристъпвайки от крак на крак. — Но аз не мога да остана. Трябва да тръгна. Много е важно…

— Няма нищо по-важно от човешкия живот, млади момко! — троснато го сряза старчето, разхождайки се нервно из хижата. — И основната грешка на човека е тази, че всички дребни и маловажни нещица поставя над него. Раненият кон никога няма да започне да танцува на манежа, преди да е оздравял. Човекът обаче ще го направи. Но какво чакате?… Тръгвайте!

— Но аз… аз — смутено измърмори испанецът. — Аз наистина имам причини…

И той разказа на професора онова, което се беше случило днес при пропастта Дяволското копито.

— Дяволското копито! — озадачено възкликна Самберг. — Разбирам. Извинявайте. Но аз не смятам да стоим тук цяла нощ. След два часа болният ще бъде по-добре и ще го откараме в града. В хижата не може да остане…

— Разбира се! — съгласи се Хосе. — Два часа мога да остана.

— Благодаря ви! — каза професорът и излезе. Испанецът се приближи до ранения. Бузите му бяха порозовели и той дишаше равномерно.

Нощта течеше бавно.

След два часа Самберг се върна. Той провери пулса на катастрофиралия, постави му някакви инжекции и съобщи: — Можем да тръгваме. Хванете носилката! Пренесоха го до колата и го сложиха на задната седалка.

— Качете се и вие! — предложи му професорът. — Ще ви закарам до града.

— Благодаря, но трябва да отида най-напред до завода, където работи Пиер-Ален — отклони поканата му Хосе. — В града ще отида след това.

— Как се казва този завод?

— „Жано“! Това е един завод за електродомакински уреди на фирмата „Жано“.

— Качвайте се! Той е на пет километра преди града. Ще ви сваля там — предложи Самберг.

Хосе седна на предната седалка до професора и тръгнаха.

— Другият ви приятел, Луи, при пропастта ли остана? — неочаквано попита старчето.

— Да! За да може, ако срутването се слегне, да им помогне…

— Великолепно! Благородно… — кимна с глава Самберг.

По-нататък пътуваха мълчаливо. Професорът караше бавно, внимателно и все пак доста ловко вземаше острите завои на шосето. На един кръстопът спря.

— Вие трябва да слезете тук! — обърна се той към Хосе. — Заводът „Жано“ е на около километър по шосето вляво.

— Благодаря! — избърбори испанецът. — Много ви благодаря. Моля да ме извините, но имам една молба към вас…

— Кажете! — недружелюбно го прекъсна старчето.

— Бих искал да узная, когато раненият оздравее. Ако е възможно, дайте ми адреса си!

— Адресът ми! — Самберг го погледна мрачно. — Моят адрес не ви е нужен. Дайте ми вашия и болният сам ще ви напише писмо. Нещо друго искате ли?

— Не! Не… — извика объркано Хосе. — Довиждане. — И си тръгна.