Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Може би, но аз не съм свикнал… Къде се намира вашият институт и как съм попаднал в него?

— Не е много трудно да се досетите. Институтът се намира под планината и е свързан с галерии с пропастта Дяволското копито. А как слязохте в бездната — предполагам, сам знаете.

— Значи слънцето, което свети…

— Точно така! Изкуствено е… — потвърди усмихнат мъжът.

— Моят приятел Пиер-Ален също ли е тук?

Доктор Янсен кимна с глава.

— И какво искате от нас? Когато слязохме в бездната, ние дори не сме предполагали, че на дъното й има цял институт…

— Това си остава за ваша сметка! — уточни хладно докторът. — Но нито един от тези, които са попаднали в нашия институт, не могат да го напуснат. Дори мъртви…

Ивац започна да осъзнава цялата нелепост на положението, в което беше попаднал.

— Вие нямате право! — объркано започна да обяснява той. — Аз съм българин. Чужденец! Разбирате ли… Изчезването ми ще предизвика международен скандал!

Доктор Янсен свали очилата си и кисело се усмихна. Очите му бяха сини.

— Вие сте интелигентен човек — тихо каза той. — Нима наистина смятате, че ще ни изплашите.

— На повърхността на бездната останаха Луи и Хосе. Те ще направят всичко възможно, за да ни спасят. В пропастта ще слязат спасителни групи… И тогава вие ще загубите. Ще открият и института ви…

— Бъдете спокоен — продължи да се усмихва кестенявият. — Взели сме всички необходими мерки. След вашето влизане затворихме бездната на двадесет метра от дъното с железен капак. Върху него са натрупани солидна маса пръст и камъни. Така че вашите приятели смятат, че сте станали жертва на обикновено срутване.

— Нима мислите, че няма да се опитат да намерят поне труповете ни? Освен това логично е да се предполага, че при нещастието сме били в някоя галерия…

— За нас не се страхувайте! — помоли иронично доктор Янсен. — Все някак ще се справим и с тази опасност. Други въпроси имате ли?

— Защо не затворихте пропастта предварително? — попита Ивац. — Щяхте да си спестите всичките тези грижи…

— Защото вие ни трябвахте!

— Аз! — възкликна българинът, недоумявайки. — Но вие не ме познавате. Аз съм български биолог и съвсем случайно вземам участие в проучването на Дяволското копито. Не, вие се шегувате с мен…

— Ние наистина не се познаваме лично! — съгласи се кестенявият. — Но от разговорите ви, преди да слезете в бездната, разбрахме, че сте биолог, и това реши вашата съдба.

— Не разбирам какво значение има моята специалност! В света има хиляди биолози…

— Има! Но да ги доведем тук е много трудно. Трябва да ги отвлечем. Изисква сили, време. Свързано е с риск! А вие сам дойдохте. Просто имахме шанс. После…

— Но това е нечестно! Значи вие съвсем съзнателно сте ни чакали да влезем в капана.

— Точно така! — потвърди учтиво доктор Янсен. — А сега да ви обясня в какво точно се състои нашата работа.

— Не желая да ви слушам! — изкрещя побледнял Ивац и стана от мястото си. — И не си мислете, че ще работя за вас. И за вашия професор! С никакви средства няма да успеете да ме накарате да правя това. Твърдите, че сте доктор по биология. Колега! А се занимавате с шантаж…

Очите на доктор Янсен потъмняха и той сложи очилата си.

— Обикновено в началото всички се държат така. Но след това се променят! — тихо обясни той. — Разполагаме със средства да ги накараме… Преди да се разделим, искам да ви кажа, че ви предлагаме да се занимавате с истинска научна работа. Ще бъдете мой помощник…

— Благодаря за честта!… Мисля, че колкото по-бързо ни освободите, толкова по-добре ще бъде и за вас, и за вашия професор! — заяви решително Ивац. — А за научна работа, която започва по такъв начин, не трябва и да говорим.

— Ще докладвам на професора за нашия разговор! — отговори невъзмутимо доктор Янсен. — А сега ще ви придружат до вашия апартамент. Съветвам ви да се примирите с положението.

И той натисна малък бутон на бюрото. Влезе висок мъж, много приличащ на тези, които го доведоха. Той даде знак на българина да го последва.

— До скоро виждане, колега! — иронично извика след него доктор Янсен.

Хосе вървеше по тъмната лента на шосето към завод „Жано“. Нощта преваляше и на небето започнаха да се открояват по-светли ивици.

„Каква нощ! — мислеше си той. — И какъв странен човек е този професор. Ту говори умно, красиво, ту се държи настръхнало, като че ли търси скандал. Ако не беше тази катастрофа, отдавна щях да съм в завода. Но все едно, трябваше да чакам до сутринта…“