Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Българинът влезе. Намери се в хол, целите стени на който, бяха заети от библиотечни шкафове, пълни с книги. В средата, имаше масичка с два фотьойла. На нея лежеше син телефон.

Тръгна да разглежда жилището си. Освен хола имаше стая с широко легло, гардероб и кухня със сервизни помещения. Всичко беше облепено със сини копринени тапети.

„За затвор не е лошо!“ — реши Ивац и се приближи до библиотеката. Тя беше повече от разкошна. Някой умело беше събрал в нея романи, стихове, философски трудове, учебници по математика и механика, албуми с репродукции, сборници с детски приказки… Но преобладаваха книгите по биология. На един от рафтовете на библиотеката стоеше телевизор.

Отиде в кухнята. Тя беше обзаведена с печка, хладилник, мивка и малък диван. Отвори хладилника. Беше пълен с най-различни колбаси, консерви и непознати за него неща.

Направи си сандвич с шунка и легна на дивана. Върху стената над главата си забеляза черна кутия. Стана и започна да я разглежда.

Кутията беше правоъгълна и отгоре й имаше два ключа: син и червен. Между тях се чернееше бутон. Завъртя червения ключ. Изведнъж в кухнята стана непоносимо горещо. Ивац завъртя синия.

Горещината изчезна и той усети, че замръзва.

„Най-обикновена климатична инсталация!“ — засмя се българинът и въртейки двата ключа един след друг, започна да регулира температурата. После натисна бутона. Чу се щракане и над кутията се показа термометър.

„След дъжд качулка!“ — си помисли той и отново легна на дивана. Помъчи се да се съсредоточи около разговора си с доктор Янсен.

„Институт за спасяване на човечеството и света! На дъното на Дяволското копито! Кой може да предположи?“ По това, което видя досега, можеше да се прецени, че основателят на този институт разполага със солидни финансови средства и наистина е създал под планината нещо невероятно… Ивац беше чувал, че се работи върху създаването на изкуствено слънце, но смяташе това за въпрос на далечното бъдеще. А тук то вече беше реалност…

Но можеше ли Институт за спасяването на човечеството и света да се занимава с отвличането на хора. Изкуствено слънце, наука и бандитизъм! Янсен му предложи да работи заедно с него…

„Не! Това нямаше да стане!“

Всичките тези въпроси го смущаваха и му пречеха да си изгради логическа хипотеза за видяното досега.

В думите на доктора имаше и заплаха, и някакво скрито доброжелателство. А може би само така му се струва! Трябва да се срещне с този тайнствен професор. Тогава много неща ще му станат ясни. Нужно му беше и да разгледа подземния институт. Може би имаше някаква възможност да избяга. Районът беше карстов и вероятността да открие непознатата галерия, която води навън, не беше изключена…

В този момент телефонът в хола иззвъня. Ивац вдигна слушалката.

— Харесва ли ви жилището? — чу той бодрия глас на Янсен.

— За затвор не е лошо… Библиотеката е хубава.

— Защо затвор? — попита учудено докторът. — Вие сте свободен! Можете да излизате, когато поискате. Извинявайте, че ви безпокоя. Искам да ви предложа една разходка из института.

— Благодаря! — каза Ивац. — Щом настоявате!…

— В гардероба има костюми. Облечете един от тях! — продължи Янсен. — Ще ви чакам пред входа след двадесет минути. Съгласен ли сте?

— Да!

… Прие поканата веднага. Запознаването с територията на института винаги можеше да му потрябва. Преди да е разговарял с професора, не трябваше да капризничи. Разходката с доктор Янсен в никакъв случай не можеше да се тълкува като съгласие за работа…

Най-напред Ивац се изми и избръсна. После отиде в стаята и отвори гардероба. Той беше пълен с костюми в най-различни цветове и кройки. Избра си един спортно ушит модел в кафяво. На закачалката заедно с костюма имаше риза и връзка.

Облече се и слезе пред сградата.

Янсен го чакаше. Той приветливо се усмихна и каза:

— Радвам се, че ви виждам! Костюмът ви стои много хубаво. Къде искате да отидем най-напред?

— Не знам! — отговори учтиво българинът. — Въобще не познавам вашия институт. Но най-напред искам да видя Пиер-Ален.

Докторът се намръщи.

— Не ви съветвам! — промърмори той. — Вашият приятел така е погълнат от новата си работа, че изобщо няма да ви обърне внимание.

— Въпреки това искам да го видя! — настоя Ивац.

— Добре… — съгласи се неохотно Янсен. — Това няма да е никак трудно. Професорът е вън от института, а доктор Харм си почива.

— Кой е този доктор Харм?

— Началникът на охраната на института! Не ви пожелавам да се срещнете с него…