Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Вие грешите! Аз… — опита се да обясни Хосе. — Аз идвам…

— Още като ви видях — усмихна се разбиращо господин Гийе, — разбрах, че сте журналист. Личи си по костюма! От кой вестник? За реклами, нали?…

— Не! Не съм журналист… — съобщи испанецът. — И от профсъюзите не съм! Нито — от полицията…

— Че за какво сте дошли тогава? — озадачено попита господин Гийе и искрено недоумение се изписа на лицето му.

— По личен въпрос! — отвърна Хосе.

— За съжаление трябва да ви разочаровам! — измърмори сухо директорът и стана. — Свободни места за работа нямам. Поръчките спадат. Само през последния месец бяхме принудени да съкратим производството си с петнайсет процента.

— Но аз не търся работа! — каза Хосе. — Идвам за помощ.

— За помощ!… Тогава не разбирам защо се обръщате към нас. Ние не сме бюро за социални помощи.

— Пак не ме разбрахте! — прекъсна го испанецът. — Идвам от името на инженер Пиер-Ален Мино. Той работи при вас.

— Обяснете ми съвсем накратко какво искате? — помоли нервно господин Гийе. — След петнайсет минути имам делова среща и не мога да ви отделя повече време.

Хосе сбито разказа какво се беше случило в бездната Дяволското копито.

— Разбирам!… И искрено ви съчувствувам като човек — кимна театрално с глава господин Гийе. — Но като директор… не мога да направя нищо, господин Рамонес. Пиер-Ален Мино е в отпуск и фирмата няма никакви ангажименти към него.

— Но в случая става въпрос за човешки живот. Дори за два. Няколко работници от завода биха могли да помогнат много… — помъчи се да обясни Хосе.

— Изключено! — отряза студено господин Гийе. — В момента фирмата изпълнява срочна поръчка. Не ми е възможно да отделя нито един човек. Аз ви съчувствувам, разбирам ви, но…

— А Пиер-Ален така вярваше, че ако се случи нещо, вие ще помогнете…

— Господине, времето ми изтече. Съжалявам, но не мога да направя нищо за вас. Ще извикам главния инженер. Той ще ви обясни по-добре защо не можем да отделим хора…

Директорът се обърна, грабна слушалката на един от телефоните и нареди:

— Говори директорът Гийе! Възстановете линиите! Съобщете на главния инженер да дойде при мен!

Всички телефони започнаха едновременно да звънят. Директорът вземаше ту един, ту друг, съобщаваше някакви цифри, отказваше, съгласяваше се, даваше нареждания… Телефоните приличаха на разглезени деца, чиито прищевки той непрекъснато трябваше да изпълнява.

Хосе седеше и не знаеше какво да прави. Директорът отказа да помогне. Главният инженер сигурно щеше само да потвърди думите му…

В този момент в стаята влезе нисък човек с кръгла глава, мустачки и бяла престилка. Директорът му посочи с ръка Хосе.

— Аз съм главният инженер Брьоно! — представи се той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Хосе Рамонес! — представи се испанецът и му разказа накратко какво се беше случило и за какво беше дошъл.

— Ама, разбира се! — усмихна се главният инженер. — Веднага ще сформираме група и ще я изпратим при пропастта.

— Наистина ли! — запита учудено Хосе, който не повярва на ушите си.

— А как иначе? — възнегодува господин Брьоно. — Става въпрос за хора! Опишете ми само как да стигнем до Дяволското копито?

Испанецът извади бележника си и на един лист подробно начерта пътя до пропастта. Главният инженер взе листчето, сгъна го и каза:

— Разбрахме се! Групата ще сформираме още днес!

— Кога можем да я очакваме?

— Най-рано след два дни. Трябва да подготвим хората и да осигурим инструменти — обясни загрижено господин Брьоно. — Но ви обещавам, че ще побързаме. Все пак там са затрупани хора.

— Благодаря! — извика развълнувано Хосе. — Аз тръгвам. Довиждане. Благодаря ви, господин Гийе! — поклони се той на директора и изхвръкна от стаята с грейнало лице.

— Какво стана? — изненадан се обърна господин Гийе към главния инженер.

— Нищо! — отговори Брьоно. — Просто му обещах спасителна група и той си отиде.

— Вие чувате ли се какво говорите? — опули очи директорът. — Кой ви е дал право да отделяте хора от производството? Забранявам!…

— Вие не ме разбрахте! — заговорнически присви вежди главният инженер. Той се приближи до него и дълго му шепна нещо.

— Много добре… — усмихна се авторитетно господин Гийе. — Значи така, а? Разбирам… Разбирам, господин главен инженер… Благодаря ви, че така тактично уредихте този въпрос. Свободен сте!…

Високият мъж отведе Ивац един етаж по-горе, отключи масивна черна врата и се отдалечи.