Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Запазете вашите възгледи за себе си! — прекъсна го доктор Янсен. — И използувайте щастливия си шанс! Само от вас зависи към коя от трите категории ще принадлежите.

— Аз съм възпитан в друго общество! — отговори Ивац. При нас отдавна няма експлоатирани и елит. Няма какво да избирам.

— Не желая да обсъждам с вас подобни въпроси! — уведоми го сухо Янсен. — Ние сме извън обществото. Извън неговите дребни борби и проблеми. В интелектуалния елит на института влизат: професорът, доктор Харм, инспектор Карлос, отец Манчерони и аз. Вие можете да бъдете шестият!

— И какво ще получа в замяна на това? — попита язвително Ивац.

— Ще получите възможност да се занимавате с истинска научна работа и ще се спасите от участта на тези тук. Впрочем вижте вашия приятел!

Докторът направи знак с ръка на човека пред бариерата. Той се приближи.

— Доведете новия! — нареди Янсен.

Мъжът покорно се поклони и се скри.

След малко на вратата се показа Пиер-Ален.

— Поговорете си с него! — разреши доктор Янсен и тънка усмивка пропълзя по устните му. — Аз няма да ви преча! — И се отдалечи на няколко метра.

Ивац се втурна към Пиер-Ален.

— Приятелю! — извика той и разтвори ръце да го прегърне.

Пиер-Ален го погледна учудено и се отдръпна.

— Не ви познавам — студено заяви той. — Какво искате?

— Аз съм Ивац. Погледни ме по-добре. Заедно слязохме на дъното на Дяволското копито. Ти първи, аз — след теб.

— Не ви познавам! — повтори още веднъж враждебно Пиер-Ален. — Имате грешка.

— Ти си инженер Пиер-Ален Мино! — извика потресен Ивац и тръгна към него. — Събуди се!

— Не! Аз съм шлосер от Института за спасяване на човечеството и света. Това е голяма чест и велико удоволствие… — гордо отговори неговият приятел и отново отстъпи назад.

Българинът го гледаше зашеметен. В очите на Пиер-Ален горяха непознати пламъчета. Лицето му беше безстрастно. Той говореше безжизнено, отсечено, равно — като навит механизъм. Дългите му ръце трагично висяха от раменете…

— Нима не си спомняш Луи? Хосе! — опита се отново да го пробуди Ивац.

— Нищо не си спомням — натъртено процеди Пиер-Ален. — Аз съм шлосер от Института за спасяване на човечеството и света. Това е голяма чест и велико удоволствие.

Българинът не знаеше какво да прави. Това ли беше Пиер-Ален! С какво го бяха обработвали… Как бяха угасили волята му и го бяха превърнали в безволево същество с чисто механични реакции.

Трябва да се върна при моите приятели — сопнато каза Пиер-Ален. — Довиждане, господине. — И се скри в къщичката.

— Довиждане — глухо промълви Ивац и усети как изведнъж му стана студено. Студът пълзеше по жилите, нахлуваше в цялото му тяло като някаква всепроникваща мъгла. По челото му запълзяха ситни капчици студена пот.

— Поговорихте ли си с вашия приятел? — извади го от това състояние гласът на доктор Янсен.

— Да!… Не! — отговори объркано българинът. — Какво сте направили с него?

— Нищо лошо! Просто е подложен на дълготрайна хипноза, за да ни бъде полезен. Но не се безпокойте. Той е щастлив. Не разбира нищо от това, което се е случило. Да тръгваме!

Ивац машинално се обърна и се качи на автомобилчето.

Потеглиха.

— Искам да ви предупредя — наруши мълчанието доктор Янсен, — ако не се съгласите да станете мой помощник, ще споделите съдбата му…

— А пък аз искам да ви предупредя, че това ще ви се удаде много трудно! — изкрещя Ивац, нервите на когото не издържаха. — Занимавал съм се няколко години с хипнозата във всичките й разновидности и зная как да се защитя.

— Излишна самоувереност! — спокойно забеляза доктор Янсен. — После се наведе към българина и тихо добави: — Разберете, че искам да ви спася. Симпатичен сте ми. Освен това сте колега… Биолог. Трябва да се съгласите. Не разбирате ли, че наруших правилника на института, като ви позволих да се срещнете с един от работниците…

После натисна педала и автомобилът се понесе още по-бързо. Излитащата струя въздух започна да свири тънко и пронизително. Но не силно. Вероятно имаше заглушители…

Стигнаха пред сградата, в която се намираше жилището на Ивац и кабинетът на Янсен.

— Нощта скоро ще настъпи! — предупреди докторът, като погледна часовника си. — Приберете се в стаята си и почивайте. Може да се порадвате на залеза. Днес той ще бъде много красив.

— Но нали слънцето е изкуствено?

— Че какво от това. И залезът е изкуствен. С помощта на лещи и светлини ние имаме едни от най-красивите залези на Земята. Довиждане. Професорът вероятно ще ви приеме утре. Помислете върху съветите ми…