Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Ивац взе асансьора и след няколко минути беше в жилището си. Хвърли се на канапето в кухнята, затвори очи и се замисли…

Ивац лежа така може би цял час. Той се мъчеше да събере цялата си умствена енергия, да задействува всички ония скрити механизми на волята, които досега му бяха помагали хладнокръвно да посреща и най-трудните ситуации в живота си.

Срещата с Пиер-Ален го потресе!

Той започна да разбира, че беше приел на шега случилото се и беше подценил създателите на този зловещ тайнствен институт. Започна да си дава сметка, че е попаднал в ръцете на опасни хора, които в името на науката вършеха ужасни неща. Всъщност той не знаеше в името на какво?! Доктор Янсен му предлагаше да стане негов помощник, без да му обясни какво точно означава това…

В къщичките явно имаше и други работници. Но с какво се занимаваха те? Странна беше и хипнозата, на която беше подложен Пиер-Ален. Той говореше неща, които му бяха внушени, но освен изменения глас и потиснатата воля се държеше като нормален човек. Изглеждаше дори, че е в състояние да извърши сложни механични операции. Нали няколко пъти повтори, че е шлосер?

Как трябваше да постъпи? Ако откаже да стане помощник на доктор Янсен, щеше да го постигне същата участ…

Вече не беше сигурен, че ще съумее да се защити.

Трябваше да приеме. За да може да се бори. Да търси начини да избяга и да помогне не само на Пиер-Ален, но и на другите, които са затворени заедно с него. Накрая прецени, че трябва да вземе решение едва след разговора с професора.

Настъпи нощта. Ивац продължи да лежи.

… Измина денят и пак дойде нощта.

„Нима са ме забравили! — мислеше разтревожено той. — Или професорът е променил намерението си да се срещне с мен…“

Отново запалиха слънцето…

Внезапно телефонът в хола сърдито иззвъня.

Българинът скочи, изтича и нетърпеливо грабна слушалката.

— След един час професорът ще ви приеме! — съобщи лаконично дрезгав глас. — Пригответе се! Ще ви вземем от стаята.

Въздъхна облекчено.

Най-после!

Изправи се пред огледалото. Брадата му беше порасла. Косата — разчорлена. Безсънието, нервното напрежение и неизвестността, в която се намираше, го караха да изглежда като човек, прекарал тежка болест.

„Трябва да се посъвзема! — явно недоволен от гледката промърмори Ивац. — При разговора ще ми трябват сили.“

Взе душ, избръсна се и закуси.

След това избра сив спортен костюм, облече го и дълго и грижливо си сресва косата. После доволен се завъртя пред огледалото и започна да прави опити да се засмее. Знаеше, че ако се усмихва дълго време, мислейки си за нещо весело, може да си възвърне бодростта.

Точно след един час вратата се отвори и влязоха двама снажни синекоси мъже. Те му направиха знак да ги последва.

„От охраната са! — определи мигновено Ивац. — Странно защо косите им са сини…“

Излязоха от сградата. На площада ги чакаше триместно бяло автомобилче. Единият от мъжете седна зад волана. Пътуването беше кратко. Внезапно галерията свърши и се озоваха в огромна подземна зала. От тавана й се спускаха кичури сталактити, които не достигаха до пода и приказно блестяха от светлината.

Автомобилчето спря пред триетажна стъклена пирамида. На прозорците й бяха спуснати плътни зелени пердета, които я правеха да изглежда като огромен зелен храст. Отпред на оградата висеше странна емблема: върху син фон беше нарисувано червено, намръщено слънце, което с метла от лъчи почистваше земното кълбо. Цялата пирамида беше опасана от внушителен кордон мъже със сини коси, които мълчаливо стояха с ръце на кръста.

Влязоха в сградата. Асансьорът ги изкачи на втория етаж.

Мъжете от охраната заведоха Ивац до една врата, позвъниха и зачакаха.

Тя се отвори сама.

Той нерешително прекрачи прага.

Намери се в просторна стая с дървена масивна катедра по средата и няколко обикновени стола пред нея. По стените бяха окачени портрети: Айнщайн, Ломоносов, Нютон, Архимед, Леонардо да Винчи…

До катедрата стоеше човек. Зад него се виждаше познатият охлюв емблема, издълбан върху стената. Като го видя, човекът тръгна да го посрещне. Ивац забеляза, че пред него стои дребно старче с голяма глава, тъмнозелени очи и волева челюст, която завършваше с къса бяла брадичка. Чертите на лицето му бяха остри. Странна несъобразност имаше между голямата глава и слабото тяло: един от ония парадокси на природата, които могат да служат като нагледен пример за несъответствие между интелектуални и физически възможности. На главата на старчето се белееха отделни редки кичури коса, които покриваха само врата и ушите му. То енергично, и пъргаво направи няколко крачки. В целия му вид имаше някаква настръхналост и чудатост. Беше облечено в бял костюм, бяла риза и бяла папионка.