Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Заповядайте! — припряно махна с ръка старчето и посочи на българина един от столовете. — Приех да се срещна с вас по молба на доктор Янсен.

— Вие сте… — попита Ивац смутено.

— Професор Самберг! — поклони се студено старчето. — Но само аз мога да се наричам така. Името ми забравете! Казвайте ми просто: Професора…

— Благодаря! Ще помня това, професоре! — вежливо го увери българинът. — Аз съм Ивац Павлинов. Българин. Биолог! Извинявайте, нали вие сте директорът на този институт?

— Ха-ха-ха! — засмя се пискливо старчето и започна да се разхожда из стаята, нервно размахвайки ръце. — Институтът за спасяване на човечеството и света няма директор! Тук са събрани само хора, презрели титли, йерархии и удоволствия, за да служат на човечеството.

Ивац, разтревожен за момент, си помисли, че човекът, който го прие, е луд. Този вид и този смях!…

— Какво решихте? — попита рязко професорът, като внезапно спря пред него и втренчено се загледа. — Доктор Янсен ми съобщи, че не сте приели предложението да станете негов помощник.

— Да — потвърди Ивац. — Искам да се върна в България.

— Великолепно! — затресе се отново в неуместен смях старчето. — Вие сте много весел млад човек. Нима не ви казаха, че от този институт никой не може да излезе. Дори мъртвите остават тук…

— Не повярвах! — отговори невинно българинът. — Все пак се намирам в цивилизована страна. Чужденец съм! Никой не може да ме задържи…

Професорът изведнъж побледня, намръщи се и застана на катедрата.

— Страната в случая няма никакво значение! — патетично извика той. — Ние не принадлежим към нито една нация! Ние служим на цялото човечество, а не на отделна държава. Така че правните ви аргументи са нелогични. Но ако откажете да помагате на доктор Янсен, няма да ви принуждаваме… Ще ви намерим друга работа. — Той млъкна, разпери ръце върху катедрата и втренчи ироничен поглед в своя пленник.

Ивац разбра, че Самберг не знаеше, че доктор Янсен му е показал работниците. Затова реши да избере друга тактика. Усмихна се.

— Защо се усмихвате? — попита снизходително професорът. — Мислите, че за такъв весел младеж като вас няма да се намери работа.

— Не! — обясни кротко българинът. — Стана ми смешно, че ме убеждавате да приема нещо, за което нищо не знам. А може би то е хубаво! Вие дори не сте ми обяснили с какво се занимава вашият институт. Осмелявам се да мисля, че ако не сте негов директор, господин Професоре, поне сте негов създател.

На лицето на старчето грейна усмивка. Чертите му се отпуснаха и то стана дори симпатично.

— Това вече е разговор! — радостно възкликна Самберг. — Великолепно! Разкошно! Доктор Янсен е прав, като иска да ви направи свой помощник. Именно оттук трябваше да започнем… С какво се занимава институтът за спасяване на човечеството и света! Но седнете, моля ви се! — подкани той доброжелателно за втори път своя гост.

Ивац седна.

Професорът обиколи чевръсто няколко пъти катедрата и гледайки високо над главата на българина, започна да говори, като че ли не беше в своя кабинет, а се намираше пред огромна аудитория:

— Преди около три милиарда години във водите на древния първобитен океан се зародил животът. Той започва с белтъчините, които постепенно се превръщат в едноклетъчни организми, придобивайки удивителното свойство — наследственост. От този момент започва великият поход на еволюцията към съвършенството…

Старчето ръкомахаше и не обръщаше никакво внимание на своя събеседник.

„Дотук всичко е точно! — помисли си Ивац. — Но защо ми разправя тези неща? Нима предполага, че не ги зная!“

— Способността на живота да се възпроизвежда е безгранична, могъща и неизчерпаема… — продължи Самберг. — Но запасите от храна, въздух, вода и енергия на земята са ограничени. И именно това противоречие е основата на живота. Броят на видовете расте, докато настъпи равновесие. Велико равновесие, което прави живота възможен. Явление сложно и многообразно!… Всяко живо същество, всяка тревичка и бактерия са нужни, за да задвижат огромното колело на кръговрата на веществата в биосферата. Разбирате ли?

Да! — отговори високо Ивац. — Това са известни научни истини…

Най-неочаквано Професора млъкна, извади от вътрешния джоб на сакото си молив и съсредоточено започна да го подостря. Той работеше с такова увлечение и страст, че българинът го гледаше учуден. Дори му се стори, че Самберг го е забравил… Но старчето свърши, пъхна молива в малкото джобче на сакото си и продължи: