Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Разбрахте ли сега какви са целите и с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света? — попита тържествуващо старчето.

— Да… — отговори неуверено Ивац.

От целия разговор той единствено разбра, че институтът е съставен от фанатици, които не готвеха нищо добро на човечеството. Случаят с Пиер-Ален говореше, че те не се шегуват.

— Ще станете ли помощник на доктор Янсен? Или да ви потърсим друга работа?… — попита иронично професорът.

— Да! — отговори твърдо Ивац.

Той реши, че това е единственият начин да си запази поне относително свободата.

— Великолепно! Монументално! Много се радвам! — стисна му ръката професорът. — Още един биолог в нашите редици. В нашия интелектуален елит! Довиждане…

— Довиждане! — промълви българинът и излезе от стаята.

Двамата мъже, които го доведоха, чакаха.

След няколко минути триместното бяло автомобилче ги докара до сградата, в която беше настанен. Той взе асансьора и се озова в стаята си. Главата му се пръскаше от напрежение… Разговорът със Самберг му беше дал много по-малко, отколкото очакваше.

Телефонът иззвъня.

— Поздравявам ви за решението! — чу в слушалката гласа на доктор Янсен. — Професорът е много доволен от вас. Сега си починете. Утре сутринта ще ви запозная с бъдещата ви работа… Довиждане.

— Довиждане… — вяло отговори Ивац и бавно постави слушалката на мястото й…

Когато се върна, Хосе не намери Луи нито в лагера, нито край пропастта.

„Какво ли се е случило?“ — мислеше си той.

Лагерът беше непокътнат. Скрипецът си стоеше на същото място, на което беше монтиран преди злополучното спускане.

Испанецът надникна в Дяволското копито. Лъхна го студът на безмълвната тъмнина…

„Дали не е слязъл сам в бездната! Не! Това беше невъзможно. Куката на кабела за спускане беше на повърхността…“

Той се озърна неспокойно на всички страни и започна да вика:

— Луи! Луи! Е-е-е-й! Луи!…

Преди още гласът му да е заглъхнал, в листата на дърветата, откъм най-близкото възвишение, се чу отговор.

— Тук съм! Остави багажа и бързо ела при мен. Между дърветата има пътека…

Хосе тръгна нататък.

„Какво ли прави там!? — недоумяваше той. — Да не би да е намерил друга бездна или пещера, която да е свързана с Дяволското копито?“…

След няколко минути го видя. Съблечен до кръста, Луи ожесточено копаеше земята с кирка.

— Значи се върна? — посрещна го той. — Е, разказвай!…

Хосе малко се изненада от равнодушния му тон.

— Тук ли? — попита той учудено. — Да отидем в лагера. Какво копаеш?

— Търся имане! — насмешливо съобщи Луи. — Реших, че вместо да бездействувам край пропастта, е по-добре да разкопая тази поляна тук. Ако не намеря съкровище, ще посадя цветя и зеленчуци. Чудесна зеленчукова градина може да стане…

— Не се шегувай! — прекъсна го Хосе. — Какво става с бездната? Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това!…

— Нищо — смени тона Луи. — Стоях край нея цяла нощ и нищо. Абсолютно нищо! После ми хрумна да се изкача тук.

— Какво си намислил?

— От това възвишение към долината се спуска поток. Искам да обърна течението му към пропастта.

— Защо? — озадачено попита испанецът.

— Ако водата падне в бездната от голяма височина, тя може да ликвидира срутването, или поне да направи отвор, през който да излязат Ивац и Пиер-Ален.

— Това няма ли да бъде опасно за тях?

— Не мисля! — възрази Луи. — Те просто ще решат, че на повърхността е започнала буря с проливен дъжд. И двамата са опитни пещерняци. Сигурно са се настанили навътре, в някаква галерия. В никакъв случай няма да застанат точно под срутването… Разказвай ти какво направи!

— Всичко каквото трябваше!

… И Хосе разказа за катастрофата на пътя, за странната среща с професор Самберг и за разговора с директора и главния инженер на завод „Жано“…

— Най-късно утре спасителната група ще бъде тук! — завърши разказа си той. — Сигурен съм в това почти толкова, колкото че половината от хиляда са петстотин!…

— Ако, разбира се, този господин Гийе и неговият главен инженер удържат на думата си — уточни Луи — Направил си грешка, че не си пуснал сам телеграмата до пещерния клуб.

— Защо? — погледна го с недоумение Хосе. — Професорът ще я пусне.

— Дано е така! — промърмори кисело Луи. — Но ти сам разказа какъв чудак бил. Ами ако забрави?… От разсеяност!

— Не вярвам! После — аз му обясних защо е необходимо тази телеграма да стигне колкото се може по-бързо.