Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Точно това не е трябвало да правиш! — поклати глава Луи. — От нашето нещастие може да се направи цяла сензация. Ами ако Самберг се възползува от това?

— Само драматизираш нещата! — разсърди се испанецът. — Все пак това е професор!… Да вървим при палатките.

— Иди сам! — предложи миролюбиво Луи. — И донеси храна да обядваме тук. Трябва да направим по-бързо новото корито на потока към пропастта.

Хосе взе от лагера храна, още една кирка и се върна на възвишението. Обядваха мълчаливо и набързо. След това се заловиха за работа. Дълбаха земята до смрачаване. Стигнаха на 20–30 метра от Дяволското копито. После събраха инструментите и слязоха при палатките.

— Аз ще пазя лагера и ще дежуря около пропастта — заяви Луи. — Ти си почини. Много път ти се събра през последното денонощие…

— Нима очакваш, че край бездната може да се случи нещо? — попита изненадано испанецът.

— Нищо не се знае! — отвърна Луи. — Ако пръстта се слегне и се открие някакъв отвор, всякаква светлинка, идваща от дъното, веднага ще се забележи.

— Прав си! — развълнува се Хосе. — Но в полунощ ме събуди. Ти също трябва да поспиш. Утре ни чака много работа.

Той се прибра в палатката и веднага заспа.

В полунощ Луи го събуди.

Хосе се измъкна навън, потръпна от нощния студ, запали фенера и отиде при пропастта. Седна край нея. Надяваше се в тъмнината да забележи, ако в бездната се появят светлина или шум. Но нищо не нарушаваше покоя на нощта. Само от време на време от гората долиташе шумолене на листа или тих писък на неспокойна птица.

Щом зората напои околните върхове с бяла светлина, двамата отново се захванаха с изкопа.

До обяд достигнаха пропастта.

— Премести скрипеца! — помоли Луи. — Водата може да го залее. Отивам на възвишението, за да прокопая последните два метра до потока.

Хосе откачи скрипеца от дървото, на което беше закачен, нави хубаво кабела му и го премести на безопасно разстояние от предполагаемия път на водата.

След малко се чу шум, ромон и от храстите на възвишението изпълзя сребристата тънка лента на потока. Водата жадно подхващаше сухите бучки пръст, раздробяваше ги, попиваше в тях, заобикаляше по-големите и бързо слизаше надолу. Луи вървеше край нея приведен и възпираше опитите й да потече някъде встрани.

Потокът достигна до Дяволското копито — пропълзя страхливо по ръба и след това стремглаво се хвърли в тъмнината.

— Ще я видим сега бездната! — потри доволно ръце Луи. — Нищо няма да остане от каменопада и срутването. Водата е страшна сила.

— Дано! — недоверчиво поклати глава испанецът.

Двамата застанаха до ръба на пропастта и напрегнато се взираха в тъмнината. Отдолу долиташе шумът от разбиването на падащата вода, като че ли потокът се бореше с нещо на дъното. Във въздуха се издигаха облаци воден прах.

— Ако се оправим сами, спасителните групи ще бъдат излишни! — извика силно Хосе, защото водопадът заглушаваше думите им.

— Не се безпокой! — махна с ръка Луи. — Пещерняците от клуба ще ни разберат. На всеки може да се случи. Сега нищо друго не ни остава, освен да чакаме.

Седнаха на един голям камък, стърчащ на склона, и напрегнато се вслушваха в падащата вода…

По едно време испанецът се изправи и се приближи до ръба на бездната.

— Гледай… гледай! — закрещя той. — Нещо голямо блести в пропастта. — И като че ли се приближава.

Луи разтревожено скочи и погледна натам, накъдето сочеше Хосе.

— Водата! — извика той.

— Какво водата? — попита слисано испанецът.

— Водата пълни пропастта! Не е успяла да пробие срутването и се връща обратно.

През това време голямото водно огледало в бездната се приближи още повече.

— Донеси бързо кирките! — изрева Луи. — Скоро ще започне да прелива. Трябва да насочим водата в посока, обратна на лагера.

Хосе се втурна към палатките.

Водата изпълни бездната и започна да тече във всички посоки.

— По-бързо! — викаше нетърпеливо Луи. — По-бързо!

Хосе му подаде кирката и двамата чевръсто започнаха да копаят канал. За щастие от другата страна на пропастта имаше естествен овраг и трябваше да пробият само няколко метра.

— Не очаквах такова нещо… — огорчено промърмори Луи.

— Да върнем потока в старото му корито — предложи испанецът.

— Нека да почакаме! Може би водата все пак ще пробие… Ще намери някаква съвсем малка дупчица… съвсем малка!

Двамата застанаха на едно сравнително сухо местенце и зачакаха. Но водата продължаваше да прелива навън от пропастта.