Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

До вечерта нищо не се промени.

Не се появи и спасителна група…

— Както и предполагах! — поклати глава Луи. — Никакви спасители не са тръгнали насам.

— Може да са се заблудили… — опита се да го успокои Хосе. — Не бързай да правиш умозаключения.

— Дано излезеш прав! — недоверчиво сбърчи вежди Луи. — Вече мръква. Ще се изкача на възвишението, за да върна потока в старото му корито. А ти запали огън и чакай.

— Добре! — съгласи се испанецът. — Мисля, че когато се върнеш, спасителните групи ще бъдат тук.

„Какво ли правят Ивац и Пиер-Ален в пропастта? — замисли се Хосе, като остана сам. — Стените сигурно са се навлажнили. Започнали са да падат капки… Защо ли се бавят хората от завода?… Защо никой не идва и от пещерния клуб?“

След малко Луи се показа от тъмнината.

— Готово! — съобщи той.

— Спасителните групи все още ги няма! — загрижено промълви Хосе. — Какво ли може да се е случило?

— Предполагам, че въобще не са тръгнали! — отвърна Луи. — Ти оставаш тук, а аз ще сляза в града. Не можем повече да чакаме. Пиер-Ален и Ивац вече трето денонощие са в бездната…

— А ако се разминеш с тях по пътя? — попита испанецът.

— Едва ли… — махна с ръка Луи. — Но ако се разминем, ще се върна. Така ще бъде по-добре. Утре пусни отново потока към Дяволското копито. Аз не вярвам много в това начинание, но… Довиждане!

Ивац се събуди много преди началото на деня. Седна на леглото и се замисли. Прехвърляше в паметта си разговора с професора. Беше чувал за какви ли не противници на човешкия прогрес; беше чел за какви ли не песимистични теории на учени, вещаещи края на света, но никога не си беше давал сметка колко опасни можеха да бъдат те.

Най-много го плашеше откровеността, с която разговаряха с него… Първо доктор Янсен. После професорът… Нима институтът беше толкова неуязвим, че те не се страхуваха от нищо и пренебрегваха и най-елементарните норми на предпазливост. А може би трябваше да използува именно това. Доктор Янсен му позволи да се разхожда свободно навсякъде. Трябваше да намери изход! Да освободи Пиер-Ален и да предупреди света какво се крие на дъното на Дяволското копито…

В стаята стана светло. Бяха запалили изкуственото слънце.

На вратата се почука.

— Да — извика нервно Ивац.

Влезе доктор Янсен. Беше облечен с познатия бял костюм и жълта връзка. Носеше черна кожена чанта.

— Здравейте! — поздрави любезно той. — Как спахте?

— Благодаря! Добре — отговори сдържано българинът. — Заповядайте! Седнете!

Доктор Янсен се настани на един от столовете — извади кърпичка, свали очилата и започна да трие стъклата им.

Ивац видя очите му. Бяха сини.

— Пригответе се! — каза неочаквано докторът. — Трябва да тръгваме за работа.

— Къде? — запита изненадано Ивац.

— В моята лаборатория. Нима забравихте, че сте ми помощник?

— Не, разбира се — повдигна рамене българинът. — Сега ще бъда готов.

Той плисна няколко шепи вода на очите си, облече същия кафяв костюм и се върна при доктора.

— Можем да тръгваме.

— Много добре! — усмихна се доволно Янсен. — Ще отидем пеша. Лабораторията е близо. Освен това ще имате възможност да разгледате извора.

— Какъв извор? — попита заинтригуван Ивац.

— Ще видите! — загадъчно го стрелна с очи докторът и отвори вратата.

Излязоха от сградата. Слънцето блестеше, неподвижно, с бяла ослепителна светлина. На площада нямаше никой.

— Ще тръгнем вляво — обясни делово Янсен. — По коридора, който се вижда ето там.

Ивац проследи ръката му и видя открояващия се в стената по-тъмен правоъгълник на коридор.

— Много се радвам, че се съгласихте да станете мой помощник — продължи докторът. — Ще научите десетки интересни неща. И ще видите такива работи, за които не сте и мечтали. Професорът разказа ли ви с какво се занимава Институтът за спасяване на човечеството и света?

— Да — отговори сдържано Ивац. — Но аз приех всичко като една шега. Мислите, които Самберг ми изложи, са интересни, но неосъществими. Впрочем аз му казах това. И после всичките тези заплахи за края на света звучат несериозно. Ненаучно!…

— Но само така звучат! — усмихна се иронично доктор Янсен. — Когато се запознаете с целия институт, ще се убедите, че всичко е много сериозно. И осъществимо… Въпрос на време…

— От колко години работи институтът?

— От десет.

— И никой не знае за него?

— Разбира се! Но това не е толкова сложно… Ето го и извора! Без него нашето съществуване тук би било невъзможно.