Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Ивац видя, че коридорът се е разширил в неголяма зала, основната част от която е заета от езеро. Над него се люлееха облаци пара, които се издигаха нагоре и изчезваха в малък отвор върху свода на залата — явно всмуквани от мощен вентилатор.

— Минерален извор ли е? — попита любопитно българинът.

— Да! — потвърди водачът му. — Но студен. Водата му се подгрява изкуствено до температура 80 градуса… На него се дължи животът на целия институт.

— Къде се оттича? — продължи да разпитва Ивац.

Янсен му даде знак да го последва. Заобиколиха езерото.

— Ето тук има сифон! — посочи той малък водовъртеж — отвор с незначителни размери: 30 на 40 сантиметра. Водата влиза, тече по незнайни подземни пътища и се появява отново на повърхността в подножието на планината. Опитайте я!

Българинът се наведе да гребне с шепи, но докторът рязко го дръпна.

— Недейте! Ще се опарите…

Той извади от чантата си глинена чаша, напълни я от езерото и му я подаде.

Ивац духна два-три пъти, за да изстине водата, и предпазливо пийна няколко глътки. Водата силно миришеше на сяра, но не беше неприятна на вкус.

— Лековита ли е? — попита той.

— Разбира се! — потвърди докторът. — Но в института болни няма. Професорът е такъв невероятен лекар, че за болести въобще не може да се говори.

— Нима колегите по съдба на моя приятел Пиер-Ален са здрави? — недоверчиво попита Ивац.

— Разбира се! — увери го невъзмутимо докторът. — Поне аз не съм чул някой от тях да се е оплаквал от нещо… Да вървим.

Продължиха по-нататък и след малко излязоха в огромна зала. Но това се разбираше само по свода, окичен с пещерни образувания, защото подът беше ограден с висока непроницаема зелена ограда. Точно там, където излязоха, се виждаше масивна желязна врата. Янсен се приближи до нея и почука.

— Чичо Андре! Отвори!

Вратата се открехна и Ивац видя захилен нисък човек с бяла коса, бели засукани мустаци и черни рунтави вежди. Зелената му престилка беше разкопчана и под нея се виждаше сив пуловер, изплетен от груба вълна.

— Това е нашият нов помощник — обърна се към него доктор Янсен, — Ивац Павлинов. Българин. Биолог.

На устата на човека грейна широка доверчива усмивка.

— Наричайте ме чичо Андре и никога няма да съжалявате за това! — с мек напевен глас избърбори той.

Българинът смутено стисна протегнатата му ръка.

— Чичо Андре, има ли нещо ново? — попита докторът.

— Вълците са добре! — съобщи лаконично човекът. — От другите ни деца само дивите прасета са неспокойни. И соколът скитник. Иначе можете да кажете, че всичко е наред, и няма да съжалявате за това.

— Добре. Добре… Благодаря! — ласкаво го прекъсна доктор Янсен и го потупа по рамото. — Приготви дивите кози за преглед и нахрани бобрите.

— Всичко ще стане, докторе. Така ще стане, че няма да съжалявате за това! — все така усмихнат заяви чичо Андре и се отдалечи по една алея.

Ивац влезе след доктора и видя, че от вътрешната страна на сградата са наредени най-различни по големина клетки.

— Какво, вие тук имате цяла зоологическа градина? — учуди се той, мъчейки се отдалече да познае животните.

— По-скоро зоокът — скромно възрази Янсен. — Почакайте за момент! Сега ще се върна.

Той влезе в къщичката, която се виждаше вляво от вратата, и след малко се върна с две зелени престилки — много приличащи на тази на чичо Андре.

— Вземете това! — каза докторът, като му подаде едната от тях. — В лабораторията се работи задължително с такова облекло.

Ивац я облече.

— Сега ще ви запозная с нашите деца, както ги нарича чичо Андре — весело го уведоми Янсен. — Сигурно ще ви харесат.

Клетките се намираха на около десетина метра една от друга и бяха свързани с алеи, около които растяха тополи.

— За пръв път виждам зоокът с тополи! — забеляза иронично българинът.

— Тополата е най-древното цветоносно растение — рязко го прекъсна доктор Янсен. — Остатъци от нея са намерени в Гренландия, в земните пластове, образували се преди около сто — сто и тридесет милиона години.

— Това е така, но съществуват мнения, че прекрасната магнолия е по-древна — продължи да се заяжда Ивац. — Ако не говорим, разбира се, за метасеквоята и дървото гинкго. Но нали за животните е все едно какво расте около клетките…

— Вие не ме разбрахте! — миролюбиво каза докторът. — Тополите не растат тук заради уважението, с което съм изпълнен към тях, а защото изследвам причините за тяхната жизненост.

Продължиха покрай клетките. В тях имаше какво ли не: лъв, вълци, лисици, диви кози, бобри, тропически птици, орли, редки змии и папагали, койоти, зайци и дори два носорога и един африкански бивол.