Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Българинът го слушаше с интерес. Той знаеше за лечебните свойства на листата на някои дървесни видове, но за пръв път чуваше за такъв метод на лекуване. Започна да разглежда внимателно букета. Видя в него познатите листа на тополата и брезата, цветове от смрадлика и липа, кора от дъб, кичури от бял бор и ела, снопчета зелени тропически треви и клончета най-различни други непознати представители на растителното царство.

— Този букет е специален! — продължи доктор Янсен. — Направен е така, че убива всички вредни микроорганизми във въздуха и предпазва от болести живеещите в института.

— Не е ли много малък за целия институт! — попита недоверчиво българинът.

— Разбира се! — засмя се докторът. — За целия институт не стига. Затова всеки ден чичо Андре подготвя специална платформа с листа, клонки и цветове по определена рецепта и бавно минава по всички галерии на института. А малките букети като тоя просто се грижат, ако някъде нещо е пропуснато. Разбрахте ли?

— Да! — отговори Ивац, съблече престилката си, дигна внимателно букета и замислено напусна лабораторията на доктор Янсен.

С бързи крачки Ивац се отправи към сградата, където живееше. Той хвърли няколко внимателни погледа към извора, когато минаваше край него, и доволно се усмихна.

Взе асансьора и просто връхлетя в стаята си.

Грабна раницата, отвори я и извади стъклените шишенца, които беше приготвил, за да събира в тях евентуалните обитатели на пропастта Дяволското копито. Откъсна бели листа от един бележник и ги разкъса на парчета. После извади химикалка и започна да пише на всички листчета един и същ текст:

„Към всички! Към всички! Към всички!

На дъното на пропастта Дяволското копито се намира Институт за спасяване на човечеството и света. В него се работи над страшни оръжия, заплашващи сигурността на всички хора. Ние: българският биолог Ивац Павлинов и швейцарският инженер Пиер-Ален Мино сме пленени. Молим за помощ. Нека този, който намери това съобщение, го изпрати в пещерния клуб «Ла монтаня» и уведоми полицията…“

Българинът написа този текст върху десетина листчета, сгъна ги и започна да ги поставя в шишенцата. Грижливо ги затваряше, така че в тях да не може да влезе вода.

После сложи шишенцата в джобовете си и излезе. Прекоси площада пред сградата, като се оглеждаше не го ли следи някой… Но наоколо беше пусто.

Вървейки по вече познатия път, Ивац достигна до езерото, образувано от минералния извор.

Заобикаляйки го, достигна мястото, където според доктор Янсен изтичаха водите му. Извади лист хартия, накъса го и започна да хвърля парченцата в езерото. Отначало те стояха неподвижни, после се увличаха и изчезваха в малък водовъртеж.

Ивац седна на брега и си даде вид, че си почива. Но през това време внимателно опипваше с очи извора и се ослушваше. Когато се убеди, че е сам, извади едно от шишенцата и го хвърли във водата. То се залюля на повърхността като малко неуправляемо корабче, след това незабележимото течение го подхвана и той видя как се скри там, където изчезваха и късчетата хартия.

Хвърли второто. Третото… и така нататък.

„Доктор Янсен ми каза, че водите на извора се появяват в подножието на планината — мислеше той. — Утре тези съобщения ще стигнат при хората. Ако, разбира се, шишенцата не се счупят. Подземният път на водата е труден и сложен, но е достатъчно едно да оцелее…“

Когато и последното съобщение изчезна в езерото, Ивац стана и бавно тръгна из галериите на института.

Той беше започнал борбата. И това го успокояваше. Всеки ден ще изпраща такива сигнали, докато дойде помощ…

Погледна часовника си. Трябваше да побърза. След десет минути слънцето щеше да угасне.

На следващия ден, определен за мислене, българинът реши да проучи накъде водят коридорите, които излизаха от площада пред жилището му.

Прибра се и легна веднага. Искаше сутринта да бъде бодър.

… Събуди го телефонен звън.

— Добро утро! — чу в слушалката познатия глас на доктор Янсен. — Готов ли сте?

— За къде? — изненадано запита българинът. — Нали вие сам ми казахте, че всеки втори ден е определен за мислене.

— Точно така! — съгласи се докторът. — Но мисленето не става в къщи. Има определено място за това.

— Ха!… — Не можа да скрие учудването си Ивац. — За пръв път чувам такова нещо.

— Вярвам ви! — каза Янсен. — Затова ви се обадих. Пригответе се, ще ви чакам пред сградата.