Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Тия хора са абсолютно луди! — сподели българинът с празната стая. — Специално място за мислене!…

След десет минути слезе. Доктор Янсен го чакаше.

— Здравейте! — поздрави той. — Но защо сте тръгнали без бележник? Когато човек мисли, трябва да си записва това, което му хрумне…

— Не всички мисли заслужават да бъдат записани пошегува се Ивац. — Пък и вие не ме предупредихте. Сега ще се кача да си взема листове.

— Днес може и така! — спря го Янсен. — Но за в бъдеще вече знаете. Да тръгваме!

— За първи път чувам, че може да има специално място за мислене — насмешливо подхвърли българинът. — Слушайте, докторе, а може би вие имате съответни места за хубави и за лоши мисли…

— Не! — съвсем сериозно обясни Янсен. — Местата за мислене са едни и същи. Впрочем вие сам скоро ще ги видите.

Пак минаха покрай минералния извор. После тръгнаха по галерия, която Ивац не беше забелязал преди. Тя беше скрита зад огромен издаден камък и ако човек не се приближеше до него, нямаше да я види. Пък и беше по-слабо осветена от другите. Когато изминаха десетина крачки от входа, доктор Янсен докосна някакъв ключ и стана по-светло.

„Нарочно крият тази галерия! — помисли си българинът. — Значи се заблуждавам като мисля, че не се страхуват от нищо.“

Стигнаха до две врати, издълбани направо в скалата.

— Това е моята стая за мислене! — каза доктор Янсен, посочвайки първата. — А тази, другата, ще бъде ваша. Ето ви ключа. Пазете го, защото загубите ли го, ще трябва да давате обяснения пред доктор Харм. А това никак не е приятно.

Ивац взе ключа и застана пред вратата, която му посочи Янсен.

— Мисленето свършва, когато часовникът, поставен вътре, започне да звъни! — обясни внимателно докторът. — Петнадесет минути след това захранването се изключва и ако през това време не излезете, ще останете затворен чак до следващия ден за мислене. Запомнихте ли?

— Да! — отговори нетърпеливо българинът и завъртя ключа.

Вратата се отвори леко и безшумно. Озова се в квадратна стая в средата на която имаше меко кресло и малка тясна масичка от бял мрамор. На сводестия таван висеше квадратен часовник с бял циферблат и латински цифри. Точно в средата.

От пукнатини в четирите ъгъла на стаята струеше светлина. Седна в креслото.

„По-голяма глупост от тази стая не може да съществува! — си помисли разочаровано той. — Пет часа да висиш тук и да се мъчиш да мислиш. Това е истинско мъчение…“

Но в този момент светлината изведнъж намаля и започна да променя цветовете си. Тя ставаше ту червена, ту зелена, ту жълта, ту оранжева. Едновременно с това тихо засвири невидим оркестър. Най-напред зазвуча „Малка нощна музика“ от Моцарт, а след това — „Годишните времена“ на Вивалди.

„Пускат записи“! — реши Ивац, но усети, че се ободрява.

Музиката бавно затихна и цялата стена срещу креслото засвети като екран. На нея се появиха кадри на огромни заводски комини, които бълваха черни облаци дим. След това израсна отровната гъба на атомен взрив. После зашумяха сини океански вълни, върху които се люлееха милиони изтровени риби. Ивац гледаше обикновените кинокадри и усещаше, че с него става нещо странно. Отначало долови натрапчив мирис на дим, после инстинктивно закри очите си при „атомния взрив“ и накрая едва не го задави тежкият дъх на развалена риба, сол и гниещи водорасли. Дори му се стори, че в лицето му духа свиреп морски вятър, наситен с горчив воден прах от прибой, като че ли се намираше на някакъв бряг. Какво беше станало с него?! Това, което показваха на стената, той възприемаше освен с очите и с всички останали сетива… Накрая екранът изгасна и светлината отново етана нормална.

Половин час нищо не се случи.

И пак се повтори играта със светлините и оркестъра. На екрана заблестяха американските прерии с неизброими стада от бизони. Край буйни огньове индианско племе играеше ритуални танци… След това бели ловци с пушки безжалостно избиваха хиляди бизони. И отново се появиха прериите, но безлюдни. Камерата показа бизон в клетка и в едър план изплува надпис: „Зоологическа градина“.

И българинът пак усети, че потъва в миризмите на непознати прерийни треви, цветя и ветрове; почувствува по лицето си топлината на червените пламъци на индианските огньове; удари го киселият стипчив мирис на задъхани, изморени до смърт бизони, примесен с горчивия вкус на изгорял барут.

Екранът угасна и настъпи половинчасовата тишина.

Ивац осъзна, че без да иска, започва да мисли върху прожектираното. Като факти и унищожаването на американските бизони, и гибелните последици от атомния взрив бяха известни. Но в тази стая те просто се набиваха в ума и го караха да мисли… да мисли… Дали това ставаше под влияние на музиката, на светлината или на стената екран, не можеше да разбере. После тези странни усещания за миризми, температури и ветрове…