Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Ще опитам — скромно обеща българинът и пое подадения му молив.

Той взе нож от масичката и се залови за работа. Подостри грижливо молива, като му придаде конусовидна форма. После направи върху конуса четири еднакви жлебчета, които започваха от неподострената повърхност на молива и свършваха при графита.

— Готово! — съобщи Ивац и го остави при другите моливи.

Самберг внимателно го взе.

— Великолепно! — шумно изрази одобрението си той. — Прелестно! И за какво служат тези изящни жлебчета?

— Ако се пусне въздушна струя срещу тях, моливът започва да се върти около оста си и прави много хубави точки.

— Ха-ха-ха! — започна да се тресе от смях професорът. — Молив за поставяне на точки. Разкошно!… Подострете още един молив по този начин!

Ивац се приближи до масичката. Той нищо не разбираше. Нима Самберг го беше повикал, за да острят моливи! Или просто се шегуваше с него… Свърши с втория молив и го подаде.

— Великолепно! — поклати доволно голямата си глава старчето. — Превъзходно! Ще станем приятели, щом умеете така добре да острите моливи… Харесва ли ви работата в лабораторията на доктор Янсен?

— Лабораторията е много хубава! — отговори дипломатично Ивац. — Но що се отнася до работата ми, все още не съм я започнал…

— Разбирам! — усмихна се професорът. — Именно заради това ви повиках. За да работите при нас, вие трябва да знаете страшно много неща. Прегледахте ли библиотеката във вашата стая?

— Само част от нея… — призна си чистосърдечно българинът. — За повече нямах време.

— Не винаги четенето е най-добрият начин за придобиване на знания — успокои го авторитетно Самберг.

— Разбира се, практиката не бива да се пренебрегва… — промълви Ивац. — Но практика без теория…

— Не ме разбрахте! — прекъсна го недоволно професорът. Той отвори едно чекмедже на масичката и извади странна кутия: черна, правоъгълна, с дебелина десетина сантиметра. Приличаше на дебела книга. Върху нея имаше вградена шайба на телефон с цифри от 0 до 9. Всичките й страни бяха украсени с инкрустирани миниатюрни образи на растения, птици и животни.

— Вземете я! — каза Самберг, като почука с пръсти по капака й. — Тук са скрити неща, за съществуването на които дори не сте подозирали. С нея може да се работи само през деня. Вечер ще я предавате на човека, който ви доведе при мен. От този момент той става ваша лична охрана.

— А това за какво е? — полюбопитствува Ивац, като посочи шайбата.

— Секретен ключ! — обясни професорът. — Ето шифъра! — и той му подаде листче, на което беше написано осемзначно число.

— Разбирам! — поклони се българинът, който изгаряше от нетърпение по-скоро да остане сам с кутията. — Вие ми оказвате голямо доверие.

— Не вярвайте на това! — иронично подхвърли старчето. — Просто искаме от вас работа. Без знания не сте ни полезен…

— А не се ли страхувате да ми доверявате такива тайни? — дръзко попита Ивац. — Както предполагам, тук са скрити научни открития.

— Вие никога няма да напуснете нашия институт! — невъзмутимо отсече професорът. — А ако подобно нещо се наложи, ще се погрижим да забравите не само това, което е скрито в кутията, а и това, което сте знаели, преди да я видите! Можете да си вървите!

Ивац тръгна към вратата.

— Почакайте! — спря го Самберг. — Подарявам ви този молив… За да ви напомня мига, в който станахте действителен член на нашия интелектуален елит! — И великодушно му подаде един добре подострен молив.

— Благодаря — объркано го взе българинът.

— Тази вечер в моя кабинет ще се проведе традиционната сбирка: „Сам срещу всички“ — продължи професорът. — Елате! Ще ви бъде интересно…

— Вие ме обсипвате с толкова милости, че не мога да се опомня! — измънка смутено Ивац. — Непременно ще дойда. — И си тръгна, понесъл кутията.

Пред вратата го чакаше високият мъж. Къдравата му синя коса блестеше отблъскващо. Той се поклони, взе кутията и го последва като сянка. Качиха се отново на автомобилчето и скоро стигнаха до лабораторията на доктор Янсен.

Синекосият въведе Ивац в стая, съседна на кабинета на Янсен, остави кутията на бюрото и застана отвън до вратата.

Българинът извади листчето, което му даде Самберг, и се надвеси над шайбата. Но в този момент влезе доктор Янсен.

Ивац се смути, засуети се, без да знае защо, и седна на един от столовете, като смачка в ръката си листчето с шифъра.

— О-хо-о! — възкликна недоверчиво докторът. — Какво виждам… Вие напредвате по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Щом професорът ви е поверил такива неща…