Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

В паметта му нахлуха невероятни неща. Той видя формула за управление на наследствеността; пред него се разтвориха вратите на общества от разумни животни; плиснаха се капките от еликсира на безсмъртието.

Трескаво продължи да разлиства книгата. Какви ли тайни не преминаваха пред очите му: лекарство за лекуване на рака, схема на уред за синтезиране на изкуствени човешки органи, азбука и речник на езика на делфините и мравките, код за чувствата и настроенията, апарат за живеене във водата…

Ивац започна да трепере от напрежение. Не усети как достигна до последните пет страници. Очите върху тях бяха малко по-особени. Направени от хиляди дребни, белезникави кристалчета, те ослепително блестяха с особена, мигаща, натрапчива светлина…

Българинът почувствува, че му става приятно, като ги гледа. Невидими нежни, меки, галещи пипала проникваха в него и го изпълваха със спокойствие. Отпусна се. Стори му се, че вълните на кротко, ласкаво море го люлеят и го унасят, унасят…

Когато прелисти и последните страници, изведнъж осъзна, че е забравил всичко. Това, което така ясно видя и проумя, се беше изпарило от паметта му, като че ли никога не го е имало.

Затвори кутията и се замисли. Явно, очите бяха така нарисувани и подредени, че предаваха информация. Те действуваха като странен канал, от който изтичаше огромно количество знания. Но защо при затварянето на книгата всичко изчезваше?

Ивац пак започна да прелиства страниците. Всичко отново изплува в паметта му. И когато свърши… веднага изчезна.

Той прехвърли още веднъж книгата, още веднъж… И разбра.

Последните страници, с очите, направени от блестящи белезникави кристалчета, действуваха като гигантска гума, която изтрива всичко, възприето преди това.

Ивац реши да изпробва откритието си. Прелисти няколко страници в началото и затвори книгата.

Изправи се и радостно подскочи. Успя! Това, което научи от първите страници, не изчезна…

Той не можеше да проумее откъде професор Самберг има тази книга. И защо крие натрупаните знания от човечеството! Дори започна да му се струва, че това е сън. Ощипа се. Изскуба няколко косъма от косата си… Не! Всичко беше истина.

Отново седна на бюрото и бавно започна да прелиства книгата.

Не усети как измина денят. На вратата се почука и гръмна гласът на Янсен:

— След десет минути тръгваме! Свършвай…

— Сега! Сега… — извика с неудоволствие българинът, затвори книгата, която автоматично се заключи, и стана, но в този момент в стаята влезе мъжът от охраната.

— Седнете на мястото си! — нареди той.

— Защо? — учуди се Ивац. — Доктор Янсен ме чака…

— Отключете албума! — заповяда човекът, без да отговори на въпроса му.

Българинът се подчини, набра шифъра и книгата се отвори.

— Прочетете последните пет страници!

… Разбра всичко. Все още му нямаха доверие. Страхуваха се… Намери последните страници и ги прелисти. Отново от паметта му изчезна всичко научено…

— Благодаря! — каза безстрастно човекът от охраната, взе книгата и излезе.

И изведнъж Ивац проумя. Може би точно с такива „страници“ бяха обработвали Пиер-Ален!…

На вратата се появи доктор Янсен.

— Да тръгваме! — предложи той. — Ще ви откарам с моя автомобил.

Българинът се надигна тромаво и го последва…

Професорът ги чакаше в кабинета си. Но сега тук имаше известни промени. Масивната катедра беше издърпана в дъното и равномерно покрай трите стени на стаята бяха поставени бели правоъгълни мраморни масички. Зад всяка стоеше стол. Върху масите се виждаха безразборно разхвърляни моливи.

— Заповядайте! — кимна с глава Самберг, без да става от мястото си. — Скоро ще започнем! — И продължи да пише нещо.

Доктор Янсен седна край една масичка. Ивац реши да се настани на съседната, но гласът на професора го спря.

— Върху всяка маса е написано името на участника в сбирката „Сам срещу всички!“ Мисля, че вашето място е там.

Българинът се обърна и тръгна към масичката, която му сочеше ръката на Самберг. Тя стоеше доста далеч от тази на доктор Ясен. Седна и започна да разглежда моливите. Те бяха с най-различна дебелина, дължина и цвят. В средата на масата имаше кутия с острилки и ножчета.

През това време в стаята влязоха още трима мъже. Преди Ивац да може да ги разгледа добре, те заеха останалите празни маси. Този, който седна край масичката от лявата му страна, беше най-колоритен: висок, сух, с дълга рядка брада, разперена като ветрило в долната си част. Беше облечен със синьо расо като свещеник и на гърдите му висеше огромна кръгла плоча с неразбираеми букви и символи по нея. Той имаше такъв смирен и замислен вид, като че ли всеки момент ще се издигне във въздуха и ще полети… Другият, седнал зад масичката отдясно, беше усмихнат човек с неопределена възраст, облечен като хората от охраната. От джобчето на палтото му висеше златна верижка. В устата му стърчеше незапалена лула.