Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Аз все още не знам какво има вътре! — изчерви се от неловкост българинът и нервно започна да върти в ръце молива, подарен му от Самберг.

— Много се радвам! Много се радвам! — продължи да бърбори Янсен, посочи му молива с очи и като поднесе юмрук до устата си, започна да мърда устни, без да издава никакъв звук.

Ивац кимна с глава. Той разбра, че моливът, така щедро подарен му от старчето, крие в себе си микрофон.

— Професорът е много мил човек… — продължи приповдигнато българинът. — И такъв виртуоз при остренето на моливи. Просто артист! Постигнал е върха на съвършенството. Тази вечер ме покани на сбирката „Сам срещу всички“. Вие ще бъдете ли там?

— Разбира се! — отговори доктор Янсен. — Сбирките „Сам срещу всички“ са най-интересното нещо в нашия институт. Завиждам ви, че ще присъствувате за първи път на такова чудо. Впрочем искам да ви дам няколко съвета, преди да отворите кутията. — И красноречиво му даде знак да скрие молива в джоба си.

Ивац го послуша…

— Предполагам, че няма да ви съобщя нещо ново, ако ви кажа, че между петте сетива на човека зрението заема най-почетно място — започна докторът. — Очите са тези, които ни дават възможност да се потопим в неповторимото многообразие на заобикалящия ни свят или да напуснем пределите на Земята и да наблюдаваме милиарди други светове, слънца и звезди в необятните дълбини на Вселената. Любовта, приятелството, враждата си имат свой ням, тайнствен език на погледите и този език често е по-точен от думите, които могат да прикрият истинските чувства.

— Само не ме убеждавайте, че чрез очите се предават някакви волеви токове, флуиди, излъчвания или други подобни глупости! — прекъсна го невъздържано Ивац.

— Бъдете спокоен! — ни най-малко не се смути от думите му Янсен. — Такова нещо не твърдя. Но че при погледите възникват определени усещания, съм готов да споря. Вероятно сте имали в живота си случаи, когато в очите на непознат човек сте съзирали думи, мисли и едва ли не цели изречения. Един поглед може да ви съобщи за скрита опасност, а друг да ви засвидетелствува такава любов, че да не можете да дойдете на себе си. Информация се крие дори в очите на животните. Понякога кон, куче или някакво друго животно ви гледат така, като че ли ще проговорят. И вие разбирате за това само от погледите им.

— Тогава да си говорим само с очите! — опита се да се пошегува българинът.

— Защо не? — съвсем сериозно кимна с глава Янсен. — Съдейки по всичко, зрението и мимиката, особено очната, са играли забележителна роля в първобитното общуване. Аз дори съм склонен да вярвам, че е било възможно на тяхна основа да възникне не нашата, а друга, мълчалива цивилизация.

— Надявам се, че нямате нищо против речта? — насмешливо попита Ивац. Думите на доктора започнаха да го забавляват.

— Нямам! — с неодобрение го погледна Янсен. — Но вие все пак имайте предвид тези неща, когато отворите кутията. Сега ви оставям. Никой няма да ви безпокои. Ще ви се обадя едва когато стане време за сбирката „Сам срещу всички“. Довиждане!

Българинът остана сам. Той обхвана главата си с ръце и се замисли.

Мъчеше се да осъзнае току-що чутото. За какво го предупреждаваше Янсен, като му разправяше всичките тези неща? И кой всъщност беше той? От лабораторията му личеше, че предано и упорито работи за осъществяване плановете на професора… Защо тогава му съобщи, че в молива има скрит микрофон?

Ивац приглади смачканото листче с шифъра и започна да върти цифрите на шайбата, монтирана върху кутията. Когато набра и последната, нещо щракна и тя се отвори. Той видя, че това е книга. Книга, на която кориците се заключваха.

Прелисти първата страница. И изведнъж разбра какво искаше да му каже доктор Янсен.

В тази книга нямаше нищо написано с букви. На всяка страница, в правилни редове, стояха очи. Големи изразителни очи! Кафяви, черни, сини, зелени, пъстри… Като се взря по-внимателно, българинът видя, че очите са разделени две по две, като всяка двойка беше част от лице, от което се виждаха: чело, вежди, клепачи и половината от нос. На страница имаше по пет реда с очи. Те бяха изобразени така, че изпъкваха релефно върху кожените страници на книгата и гледаха втренчено. Ивац започна да ги разглежда и изведнъж усети, че очите се губят от съзнанието му и той проумява цели изречения, като че ли върху страниците имаше най-обикновени букви. Просто не можеше да откъсне поглед от тях. Започна нетърпеливо да прелиства страниците една след друга.