Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

На всеки половин час всичко се повтаряше.

Преобладаваха главно кадри на замърсяване на околната среда и на безжалостно унищожаване на природата.

Той не усети как дойде мигът, в който часовникът зазвъня.

Ивац стана от креслото и раздвижи краката си, схванати от продължителното седене.

Излезе от стаята и вратата сама се затвори след него. Извади ключа да заключи.

— Няма нужда! — спря го гласът на доктор Янсен. — Тя е автоматична. Ключът е нужен само при влизане.

Ивац се обърна и го видя да стои в полутъмната галерия.

— Е, какво, харесахте ли стаята?

— Интересно замислена! — промълви уморено Ивац. — Само тези миризми…

— О-о-о! — възкликна докторът. — Забравих да ви предупредя. Това, което ви се е сторило непонятно, всъщност е много просто. Преди няколко години доктор Харм изобрети сетивно, осезаемо кино. Освен звук и картина върху кинолентата се записват и миризми, температури и разни други усещания. Осезаемото кино дава възможност човек по-пълно да изживее това, което му се показва на екрана. Да го почувствува с всичките си сетива. Разбирате ли?

— Да! — отговори Ивац, доста озадачен от току-що чутото. Впрочем той беше чел за съществуването на подобен вид кино, но досега не беше се сблъсквал с него. — Всичко ми е ясно, само не разбирам защо през целия ден ми прожектирахте неща, които и едно дете знае?!

— Просто за да разберете как се работи тук. С по-сложни въпроси не бива още от началото. Да вървим!

Тръгнаха мълчаливо по обратния път.

— Починете си добре! — посъветва го доктор Янсен, когато стигнаха до сградата, в която живееха. — Утре ви очакват много интересни неща. Най-интересните, които сте виждали през живота си. Лека нощ.

— Лека нощ! — повтори учтиво българинът и отвори вратата на асансьора.

— Почакайте! — спря го докторът. — Ако искате топла вечеря, включете телевизора в хола и кажете на човека, който се появи на екрана какво искате.

— Благодаря! — кимна Ивац и натисна копчето за петия етаж.

Нощта свърши. Ивац сложи в джобовете си няколко шишенца със съобщения и тръгна за работа. Когато стигна до минералния извор, той ги хвърли едно по едно в него, изчака да се скрият във водовъртежа и продължи пътя си.

На вратата на лабораторията стоеше чичо Андре. Като го видя, той се усмихна широко и каза:

— Доктор Янсен е в кабинета си. Помоли, щом дойдете, да му се обадите. Вървете и мисля, че няма да съжалявате за това!

— Благодаря ви, чичо Андре! — кимна Иван. — Да си облека ли работната престилка?

— И така може! — спря го старецът. — Мисля, че няма да съжалявате за това…

Българинът тръгна към кабинета на доктора. Почука и влезе. Янсен не беше сам. До бюрото му почтително стоеше висок широкоплещест мъж с къдрава синя коса.

„От охраната! — помисли си разтревожено Ивац. — Какво ли прави тук?“

— Здравейте! — посрещна го доктор Янсен. — Имам приятна новина за вас. Професорът желае да ви види. Това е голяма чест!…

— Изненадан съм! — не можа да скрие учудването си българинът. Но като забеляза особения начин, по който го погледна високият мъж, продължи: — Много приятно съм изненадан… Професорът е най-интересният събеседник, когото познавам. Всяка среща с него е…

— Господинът ще ви отведе — прекъсна го докторът. — Професорът ви чака!

— Аз съм готов! — кимна в знак на съгласие Ивац, въпреки че току-що научената новина доста го обезпокои.

Мъжът му даде знак да го последва. Излязоха от лабораторията.

Долу на площада стоеше познатото бяло триместно автомобилче. Качиха се в него и след десетина минути бяха пред зелената сграда на професора.

Човекът от охраната го придружи до кабинета на Самберг, позвъни и се отдръпна.

Професорът го чакаше. Той седеше зад ниска масичка от синкав мрамор и съсредоточено остреше дълъг дебел молив. Пред него грижливо бяха подредени десетки други моливи. Щом свършеше с един, Самберг вземаше друг, после трети…

— Великолепно! — плесна с ръце той, когато го забеляза. — Разкошно! Радвам се да ви видя. Искате ли да подострите един молив?

— Не.

— Защо? — разпери ръце професорът и по челото му пропълзя нервна бръчка. — Та това е толкова лесно!

— Може би… — съгласи се Ивац. — Но се страхувам, че пред очите на такъв майстор като вас ще стана смешен. Вие сте издигнали остренето на моливи до изкуство.

— О-о, не, не!… — запротестира усмихнато Самберг. — Аз правя това със съвсем друга цел. Просто когато остря молив, мисля по-добре! Направете ми удоволствие! Подострете един!…