Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Но не многообразието на животните привличаше вниманието, а тяхната странност. Повечето вълци например бяха без един или два крака. Орлите имаха уродливи израстъци на човките си. Змиите се разхождаха на крака като гущери, от устата на зайците стърчаха дълги зъби.

Ивац внимателно разглеждаше всичко, но не задаваше въпроси, защото предполагаше, че докторът сам ще му обясни всичко.

След като обиколиха клетките, водачът му го поведе по една странична алея и се озоваха пред друга врата.

Едва сега българинът разбра, че оградата, която смяташе за край на залата, всъщност я разделя на две. Докторът отвори вратата. Намериха се в истинско растително царство. Какво ли нямаше там: плодни дръвчета, цветя, тропически лиани, мъхове, треви, зеленчуци, билки, гъби, кактуси, палми… В дъното се виждаха портокалови и лимонови дървета.

Огромното пространство беше разделено на миниатюрни парцели, оградени с дебели стъкла, в които растеше цялото това пищно многообразие. Ивац жадно се взираше ту в един, ту в друг вид. Когато стигна до портокаловите и лимоновите дървета, развълнувано попита:

— Те ли се виждат от прозореца на стаята, където бях затворен?

— Да! — потвърди с глава Янсен.

— Но как сте съумели да отгледате толкова много растения в такова малко пространство? — попита българинът. — Всички те поотделно са капризни и по отношение на светлината, и по отношение на влагата, и по отношение на почвата.

— За всяко са създадени съответните условия — отговори с доволна усмивка докторът. — А стъклата, които ограждат всеки парцел, ги пазят добре. Е, какво? Харесва ли ви моята лаборатория?

— Надмина всичките ми очаквания! — искрено си призна Ивац. — Чудесна е! Само не мога да си обясня, какво общо има тя с дейността на Института за спасяване на човечеството и света?

— И това ще разберете! — обеща усмихнато Янсен. — Да отидем в моя кабинет…

Върнаха се пак в „животинското царство“, прекосиха го и влязоха в къщичката, която българинът беше видял още в началото. Тя се оказа не толкова малка. Беше едноетажна, но имаше няколко широки, светли стаи. Влязоха в една. Съвсем празна, като се изключат кръгла ниска масичка и три стола. Стените й бяха покрити със зелени тапети.

— Седнете! — покани го любезно докторът. — Разговорът ни няма да бъде кратък.

Ивац се подчини.

— Очаквах въпроса ви! — свали очилата си Янсен и започна да се разхожда из стаята. — Ще ме извините, че ще започна малко отдалече, но струва ми се така трябва. Никой не знае кога точно на човека за пръв път му е хрумнало да опитомява животни и да облагородява растения. Това е една от неразгаданите тайни на времето. Човекът, разбира се, е започнал всичкото това с хуманна, благородна цел.

Естественото състояние на растенията и животните е това, при което те се намират в природата. Но човекът го е нарекъл „диво“. От там идват и определенията: „диви животни“ и „диви растения“. А животни и растения, които са заживели при облагородена, но не съвсем нормална за тях среда, за награда са получили името „питомни“. Разбирате ли?…

— Това е просто игра на думи! Вие сам знаете, че човекът, тръгвайки по този път, е създал и нови растения, и нови животни. Полезни жизнеспособни видове — прекъсна го учтиво Ивац. — Нима сте против това, човекът да подпомага еволюцията. Да изпреварва времето… Когато всичко е поставено на научна основа…

Янсен го погледна учудено.

— Професорът не ви ли запозна с някои факти?

— Запозна ме — потвърди българинът, — но смятам, че те не трябва да бъдат повод за песимизъм, а за борба.

— Именно за борба е създадена и тази лаборатория! — продължи спокойно докторът. — Тук аз се занимавам със селекция. Но със селекция, обратна на тази, която вие познавате. Хиляди учени по Земята създават облагородени растения, опитомени животни. А аз създавам диви. И не само това. Създавам много по-диви от тези, които съществуват. Засилвам защитните средства на природата в борбата й за оцеляване. Вие видяхте вълците с откъснатите крака, нали?

— Да! — съчувствено го погледна Ивац. — Навярно нещастен случай?

— Нищо подобно! — възкликна тържествуващо Янсен. — Един от най-ефикасните начини за унищожаването на вълците са капаните и отровата. Аз успях да създам вълци, които при хващане в капан откъсват захванатия си крак, както гущерите опашката си, и след време той отново пораства. Вградих в обонянието на вълците способността да откриват безпогрешно отровите. Дивите прасета, които видяхме, също са малко по-особени. Те по нищо не се различават от познатите ви, с тая разлика, че месото им не става за ядене. При това положение се губи стимулът, заради който ги убиват. Зайците със зъбите бързо се справят с ловджийските кучета. И така нататък… и така нататък… Разбирате ли?