Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Поговорките не винаги казват истината! — напомни заядливо Професора. — Ще ви цитирам друга индийска поговорка: „Ако не престанем да изпълваме умовете си с ехото от мислите на други хора, човечеството няма да има прогрес“.

Ивац се засмя.

— Хубава поговорка! — съгласи се той. — Но ако ми позволите, ще продължа: — Та нима може да се предположи, че природата не е предвидила, че полезните изкопаеми ще свършат. Аз вярвам — тя ни е скътала някъде други източници на енергия. От нас се иска само да ги открием. Да вземем например една от най-прелестните й „измислици“ — фотосинтезата. Коефициентът на полезно действие на растенията сега е от 0,5 до 1,5 процента. Достатъчно е да се овладее управлението на този процес и да се повиши коефициентът на полезно действие до 10 процента. — Тогава плодната земя на планетата може да изхрани един трилион души. А енергията на вятъра? На мълниите! На приливите и отливите… Енергия, вещество, пространство можем да получим и от Космоса…

— Достатъчно! — прекъсна го безцеремонно Професора. — Фантазия не ви липсва. Но всичките тези неща са ако… ако… А човечеството върви бавно и сигурно към гибелта, която само си подготвя… След дълги изследвания — продължи хладно Самберг — достигнах до извода, че човекът е тръгнал по погрешен път на развитие. Еволюцията винаги предоставя няколко пътя и човекът е избрал грешния.

— Какво имате предвид?

— Пътя на техническата цивилизация! Човекът хвърля енергия, сили и средства, за да си създава все нови и нови механични играчки, които неумолимо и жестоко го отдалечават от човешката му същност.

Професора се изправи с мъдър вид на човек, комуто тези неща са напълно ясни, и с печален глас заяви:

— Човекът крие в себе си мълчаливи загадки. Неизвестни способности, за които дори и не подозира. Непроявени тайни. Когато и да се обърне назад и да хвърли поглед към миналото си, на човека му се струва, че не е изживял живота си, както трябва. Че нещо е пропуснал. Че нещо е трябвало да му се случи, но е минал покрай него. Нима не е очевидно, че всеки човек е нещо много по-дълбоко и по-широко от това, което показва?

— Но всичкото това е от естествената жажда за знания, от любопитството, вложено в човека — възрази Ивац. — Та, ако щете, то идва дори от несъвършенството и безкрайността човешката фантазия. От страстния му стремеж към красотата и безкрайността — вечния двигател на прогреса. Нима можете да отречете, че науката изведе човека от света на приказките. Направи го всесилен.

— Еволюцията като опитен хирург отстранява всички свои рожби, които не са й нужни — продължи професорът, без думите на българина да му направят каквото и да било впечатление. — Не бива да допуснем природата да направи с човека това, което някога направи с гигантските гущери. И аз ще спася хората!

— Не разбирам как? — учудено го прекъсна Ивац. — Нима наистина мислите, че можете да се борите с цялото човечество, за да ви позволи да го спасите.

— Да! Ако потрябва, ще го унищожа цялото, но ще го спася! — отсече троснато старчето. После направи няколко нервни крачки из стаята и най-неочаквано запита: — Чели ли сте Данте?

— Разбира се — засмя се българинът.

— Но не много внимателно — заключи професорът, извади от катедрата си една разкошно подвързана черна книга, разтвори я и каза: — В песен десета, стих сто и осми на първата част на „Божествената комедия“ — „Ад“, великият флорентинец пише:

Е? Аз успях да направя такава „врата на времето“!

Ивац отново започна да мисли, че професорът е луд. За каква „врата на времето“ му говореше? И какво общо имаше тук Данте?

— Машина на времето хората винаги са мечтали да направят — продължи да обяснява Самберг. — Но за да отиват в миналото или в бъдещето. Водени от любопитство или от користни цели. А аз направих тази „врата“, за да спра времето. За да не могат знанията да отиват напред. И човекът да забрави плодовете на техническата цивилизация.

— А как ще се справите със знанията, които хората вече притежават?

— О, това е най-лесното! — възкликна старчето — Имаме такива средства, че ще накараме човечеството да забрави всичко. Ще го върнем в онова далечно време, когато невежеството не е било порок, а начин на съществуване…

Ивац гледаше объркано, смутено, мъчейки се да осъзнае чутото. Той не можеше да различи кое в думите на професора беше родено от лудостта му и кое беше истина. Все пак институтът реално съществуваше! А може би съществуваха и средства за изпълнение замислите на Самберг.