Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Двамата мъже му дадоха знак да продължи да ги следва.

Прекосиха площада и спряха пред сграда, която приличаше на смачкана сфера. Погледна емблемата й. На нея беше нарисувана миниатюрна джунгла, в която подскачаха и летяха всевъзможни живи твари. Вратата на сградата се отвори сама. Качиха се в асансьор. Между отделните етажи нямаше стълби. През цялото време водачите му не си размениха нито дума, нито поглед. Спряха на четвъртия етаж. Двамата мъже застанаха пред една врата, позвъниха и му направиха знак да влезе.

Той натисна дръжката.

Това, което видя, го накара да се дръпне учудено. Пред него се откри огромна стая. Целите й стени бяха покрити със зоологически атласи и скици на животни и птици от различни времена, епохи и области. В дълги високи шкафове, остъклени от всички страни, подредени така, че около тях да може да се минава, стояха препарирани птици, животни и насекоми. Виждаха се стъкленици със семена, растения, изсушени листа… Между тях белееха кости на отдавна изчезнали животни.

Ивац жадно тръгна из стаята. Очите му любопитно шареха наляво и надясно и се мъчеха да попият всичките тези чудеса…

Както си вървеше между шкафовете, стигна до едно квадратно пространство, в което се виждаше дълго бюро. Зад него седеше кестеняв мъж на около 40–45 години и пишеше нещо. Очила с черни квадратни рамки скриваха очите му и като че ли от тях се спускаха дълги кестеняви бакенбарди, които в долния си край се разширяваха. Той беше облечен в бял костюм. Елегантната му жълта връзка се допълваше от безукорно сгъната кърпичка в същия цвят в горното джобче на сакото. Кестенявият вдигна глава и Ивац видя, че кожата на лицето му е с много едри пори.

— Заповядайте! — покани го мъжът с твърде приятен тембър на гласа и му посочи с ръка креслото пред бюрото си.

Българинът седна, като продължаваше да разглежда с поглед стените и витрините на най-близките шкафове. Погледа му привлече странен охлюв с диаметър около един метър, издълбан върху стената над главата на кестенявия. Когато се вгледа внимателно, той откри, че всъщност черупката на охлюва беше съставена от букви и думи, които красиво и равно пълзяха, изписвайки кръговете. Ивац присви очи и, започвайки от центъра, прочете следното:

„Истината — това е заблуждение, което е траяло векове; заблуждението — това е истина, просъществувала само един миг“.

— Най-напред да ви се представя — каза мъжът, който свърши да пише, и се изправи: — Доктор Янсен. Биолог.

— Ивац Павлинов! — измънка смутено българинът. — Също биолог. Интересна колекция имате… — И той посочи наоколо си.

— Вашата похвала ме радва! — усмихна се кестенявият. — Наистина има да се желае още, но човек никога не може да постигне всичко. Понякога не достига шанс, друг път пари…

— А според мен — въпрос на организация! — възрази учтиво Ивац. Моят професор винаги ме учеше, че човек работи ли упорито, настойчиво, с любов — и шансът ще се появи, и парите сами ще дойдат. Впрочем парите не са най-важното. Чудесата на природата, удоволствието от работата са неща много по-съществени… Но предполагам, че не съм тук заради този разговор за методологията на научната работа.

— Точно така! — съгласи се все така доброжелателно усмихнат Янсен. — Очаквах вашия въпрос.

— Вие ли сте професорът? — попита Ивац. — Много ви моля да ми обясните къде се намирам? Какви са тия глупави шеги, които ми се устройват, и кой стои зад тях?

— Намирате се в института на професор Самберг! — започна отговора си с втората част на въпроса му доктор Янсен.

— Какъв е този институт? — учуди се Ивац. — Не съм чувал за него.

— „Институт за спасяване на човечеството и света!“ — гордо заяви кестенявият. — Това тук е емблемата му! — посочи той странния охлюв на стената: — „Истината — това е заблуждение, което е траело векове; заблуждението — това е истина, просъществувала само един миг.“ Древен, много древен афоризъм. Но за това ще говорим друг път. Професорът отсъствува и затова ви приех аз. Ще се срещнете и с него. А що се отнася до шегите, не разбирам въпроса ви?

Като изслуша първите обяснения, българинът най-напред си помисли, че разговаря с луд. Защото кой нормален човек ще седне да създава: „Институт за спасяване на човечеството и света“?

— А нима странната стая, в която бях затворен, формулярът и железните ръце, които ми сервираха храната, не са шега?

— Разбирам! — кимна с глава докторът. — Вие сте си направили погрешни изводи. Странната стая, както я нарекохте вие, е едно обикновено помещение, където всички нови преминават карантинен срок. Това е нещо обикновено.