Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Испанецът погледна часовника си. Беше пет и половина. Край него започнаха да профучават коли. Сигурно смяната започваше в шест. Той отново се замисли за Ивац и Пиер-Ален. Какво ли правят те на дъното на пропастта? Вече двадесет и четири часа са там. Наистина, в бездната е вечна нощ и идването на деня не се забелязва, но времето безмилостно тече…

Стигна портала на завода.

В оградения район се виждаха дълги, ниски, остъклени постройки. Между тях се издигаше красива висока сграда от алуминий и стъкло, по средата на която светеше зелена неонова фирма „Жано“. Хосе реши, че това е блокът на администрацията и че директорът трябва да бъде именно там. Той се приближи до автоматичната бариера на входа.

— Вашият пропуск! — попита сухо от прозорчето си портиерът и козирката на униформената му фуражка чукна дебелото стъкло пред него.

— Нямам! — разпери ръце Хосе. — Аз не работя при вас. Трябва да говоря с директора на завода.

— Господин Гийе започва работа в осем часа. Едва тогава ще мога да доложа за вас — обясни портиерът и затвори прозорчето си.

Испанецът свали раницата от гърба си и седна на нея. Край него започнаха да преминават забързани хора. Някои с любопитство го оглеждаха, а други изобщо не му обръщаха внимание. Слънцето се показа и изведнъж нощната влага и хлад на въздуха се превърнаха в утринна свежест. Светлината се залюля върху клепачите на Хосе, те натежаха и той не забеляза как задряма…

Разбуди го побутване по рамото.

— Господине! Господине, събудете се! — настойчиво повтаряше портиерът. — Тук е забранено да се спи!… Господин Гийе е в завода. За кого да доложа?

Испанецът скочи. Разтърка очи, примигна учудено и смътно осъзнал въпроса, заеквайки, съобщи:

— За Хосе Рамонес!… От Мадрид. По личен въпрос…

Портиерът влезе в стаичката си и завъртя шайбата на телефона. После се показа от прозорчето и извика:

— Господин Гийе ви чака. Кабинетът му е на втория етаж в сградата на администрацията. Кажете на секретарката, че съм звънял за вас. — И той вдигна автоматичната бариера.

Хосе с широки крачки прекоси двора на завода и стигна до сградата на администрацията. Изкачи се до втория етаж и започна да оглежда табелките на вратите. Бързо откри стаята на директора. Облицована с кожа, тя беше много по-широка от другите. Почука и влезе.

Озова се в квадратно фоайе, в дъното на което зад изящно махагоново бюро седеше бледо момиче с дълга руса перука. То бързо, съсредоточено пишеше на машина. Силно гримираното му лице го правеше да прилича на голяма механична играчка. Върху страничните стени на фоайето се виждаха още две врати. На едната пишеше: „Директор“, а на другата: „Главен инженер“. Момичето вдигна глава и безизразно погледна влезлия.

Хосе пристъпи смутено и промълви:

— … Портиерът се обади за мен… Трябва веднага да говоря с директора!

Очите на секретарката трепнаха под дебелия слой грим и тя попита с безизразен глас:

— За кого да доложа?

— За Хосе Рамонес. От Мадрид.

Момичето влезе в стаята на директора и се показа след няколко минути.

— Господин Гийе ще ви приеме веднага! Заповядайте — съобщи то и отвори широко вратата.

— Благодаря! — поклони се испанецът и влезе.

Директорът седеше зад тясна дълга маса, покрита със зелено сукно, което разделяше кабинета му на две. Тя беше пренаселена с телефони, които звъняха един след друг и всички заедно. Пред нея имаше няколко кресла, явно предназначени за посетители. По стените бяха закачени големи табла — проспекти, с цветни снимки на произвежданите от завода електроуреди.

Господин Гийе говореше по един от телефоните. Той кимна с глава на Хосе и му направи знак да седне. После вдигна слушалката на друг телефон и каза:

— Обажда се директорът Гийе! Изключете телефоните!

Изведнъж стана тихо. Директорът седна на едно от креслата срещу Хосе. Той беше висок сух мъж на около 50 години. На лицето му грееше жизнеността на делови, енергичен човек, чието самочувствие трудно може да бъде смутено от нещо. Устните му бяха тънки, скулите — удължени. Елегантно ушитият сив костюм и гладко избръснатото лице вдъхваха доверие.

— Господинът е от Мадрид, нали? — попита изпитателно той.

— Да! — отговори Хосе.

— С какво мога да ви бъда полезен?… Искате да направите поръчка! Имате ли пълномощие за сделка?

— Не… не — смути се испанецът, който започна да осъзнава, че го вземат за друг. — Аз…

— Разбирам — прекъсна го господин Гийе. — Вие идвате във връзка с рекламираните в чужбина електроуреди, произведени от нашия завод. Но трябва да ви съобщя, че няма да разговарям с вас без присъствието на нотариус. Ние разполагаме с документи, че се касае за диверсия от страна на конкурентната фирма…