Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Но човечеството беше победило.

Ивац се усмихна, мислейки, че нищо не е в състояние да спре движението на човека напред, към безкрайните пространства на знанията, към необятните възможности на разума…

Той се приближи до Янсен, вдигна го и подкрепяйки го, каза:

— Да вървим! Хората ни чакат…

Луи и Хосе изплашено вдигнаха очи. Обстановката около хижата беше неузнаваема. Вековни дървета, изтръгнати от корен, се бяха проснали на всички страни. Различни по размери камъни, довлечени от ударната вълна, се търкаляха наоколо. Грамаден скален къс се беше стоварил с всичка сила върху танка, който стоеше пред хижата и се белееше на купола му като странна шапка. Миришеше на озон, разтопена борова смола и стипчив пушек от тлеещи дървета.

— Бързо към пропастта! — извика задъхано Луи. — Може от експлозията да се е открила пукнатина към бездната. — И той хукна по склона.

Испанецът го последва. Прескачаха падналите дървета, заобикаляха скали и храсти и буквално летяха нагоре. Достигнаха площадката, където преди бяха устроили лагера си. В земята още личаха дупките от колчетата за палатките. Но когато стигнаха до пропастта и двамата застанаха в недоумение. Бездната я нямаше! Мястото, където трябваше да се намира, беше равно. Върху него се зеленееше трева, растяха храсти, дървета, цъфтяха цветя, стърчаха обрасли с мъх камъни…

— Не може да бъде! — прехапа нервно устни Хосе. — Ето дървото, на което бяхме закрепили скрипеца. Белезите по него си стоят…

— Много странно! — въртеше се на всички страни Луи. — Нима е възможно да изчезне цяла пропаст.

— Сигурен съм, че мястото е това! Почти толкова съм сигурен, колкото, че половината от хиляда са петстотин — ръкомахаше испанецът и дърпаше храстите, растящи на мястото на Дяволското копито. Но те не се помръдваха. Като че ли някой просто беше преместил част от земната повърхност и беше запълнил с нея пропастта. Не беше възможно да са сбъркали! Около бездната всичко си стоеше непокътнато. Липсваше само тя.

Двамата започнаха внимателно да оглеждат местността, движейки се в кръг, като непрекъснато увеличаваха радиуса на претърсванията. Надзъртаха около всеки камък, оглеждаха всеки храст, спускаха се във всеки ров. Отдалечиха се доста от мястото, където се намираше отворът на бездната. На около сто метра под тях вече просветваше синкавата лента на шосето. Изведнъж Хосе спря, впери поглед в рядката борова горичка, която се простираше пред тях, и замръзна на мястото си.

Луи също се обърна нататък. През горичката вървеше човек. Той залиташе, подпираше се на дърветата, отдъхваше си за момент и пак тръгваше.

Двамата се отправиха към него.

— Ивац! — извика Луи, когато наближиха и вече нямаше никакво съмнение, че това е техният приятел. — Ива-а-ц!

Българинът трепна, вдигна глава и като ги видя, също се втурна към тях.

— Знаех си аз, че ще те срещнем някъде тук! — повтаряше щастливо испанецът и го стискаше в прегръдките си. — Сигурен бях, почти толкова, колкото, че половината от хиляда…

— са петстотин! — прекъсна го весело Луи — Хайде сега, позволи ми и аз да го прегърна.

Хосе пусна българина, Луи го сграбчи на свой ред и здраво го разтърси за раменете.

— Жив! Здрав! Невредим!… — отсечено говореше той. — Не мога да повярвам.

— Трябва да дойдете с мен! — каза Ивац, когато се поуспокоиха от срещата.

— Къде? — попитаха в един глас Луи и Хосе.

— При изхода на пропастта! — … И българинът набързо им разказа какво се беше случило през последните няколко часа. — С мен тръгна и доктор Янсен… — завърши той. — Но беше много изморен… Не можеше да върви! Оставих го близо до изхода. Трябва да го намерим.

— А къде е този изход? — попита испанецът.

— Ще ви го покажа! — промълви Ивац. — Намира се под една скала. Преграден е с желязна врата.

Прекосиха боровата гора, спуснаха се по един сипей и пред тях се ширна закътана долина, обрасла с вековни смърчове.

— Там долу! — посочи Ивац и пръв се спусна по тясна, едва забележима пътека.

Луи и Хосе го последваха. Изведнъж българинът неочаквано спря.

— Не може да бъде! — сбърчи чело той. — Доктор Янсен остана под този смърч. Много добре си спомням… Обеща да ме чака, а го няма!

— Да огледаме наоколо! — предложи испанецът.

Тримата се пръснаха, внимателно оглеждайки гората. Но от Янсен нямаше и следа.

— Може да се е върнал при пропастта! — предположи Луи.