Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Какво беше това? — посрещнаха го разтревожени те. — Като че ли някой взриви планината.

— Все още не знаем! — промълви българинът. — Щом стане ясно, веднага ще ви съобщя. Вие пазете вратата! — И тичешком се отправи към командната зала на централата.

Инженер Валд стоеше на мястото си.

Ивац вдигна слушалката на телефона и започна да натиска вилката. Никой не отговаряше. Какво се беше случило? Може би войната на професор Самберг срещу света е започнала. Но до изтичането на ултиматума имаше още доста време. А може би това беше хрумване на доктор Харм, за да ги накара да напуснат безопасното си убежище. Трябваше да чакат. Остави слушалката и се замисли.

Най-неочаквано телефонът иззвъня.

— На телефона е доктор Янсен! — чу българинът глас, който странно трепереше. — Искам да говоря с Ивац Павлинов.

— Да! Аз съм! — извика зарадвано Ивац.

— Трябва веднага да напуснете централата! — уплашено съобщи Янсен.

— И вие ли сте с тях? — въздъхна българинът. — Не предполагах, че точно вас ще изберат, за да преговаряте с нас. Разбирам доктор Харм, но вие…

— Доктор Харм… загина — глухо изпъшка Янсен.

— Как!… Кога? — изненадано изстреля въпросите си Ивац.

— При експлозията! Не чухте ли трясъка?

— Чухме го, но не разбрахме какво стана? — продължи да го разпитва Ивац. — Вие не знаете ли?…

— Това не е важно! — прекъсна го Янсен с успокоен глас. — Трябва веднага да напуснете централата! Заплашва ви голяма, опасност!

— Изключено е! — отказа твърдо българинът. — Тук сме защитени със силово поле. То ни прави неуязвими.

— Не ме разбирате — продължи загрижено доктор Янсен. — При експлозията се получи трус, който разлюля цялата планина. Пластовете са се разместили и са запушили пътя, по който изтичаха подпочвените води. Водата бързо запълва галериите на института. След два-три часа ще залее всичко. Ако дотогава не напуснете централата, нищо няма да ви спаси.

Ивац веднага осъзна опасността, но се колебаеше какво да предприеме. Не се ли криеше някаква уловка в това? Не беше ли предизвикан трусът нарочно, за да ги накарат да напуснат централата?…

— Професор Самберг е дълбоко разстроен от смъртта на Харм! — продължи развълнувано Янсен. — Решил е да ликвидира института. Страхувам се за него.

— Добре! — прекъсна го българинът. — Ще съобщя на моите приятели за опасността.

— Ще ви чакам отвън — напомни Янсен. — Професорът иска да говори с вас.

Ивац повика Ханс и му разказа за предупреждението.

— Уведоми хората — помоли го той. — След десет минути трябва да решим ще напуснем ли добре защитената централа, поемайки риска на борба с хората на професор Самберг, или ще останем тук и търпеливо ще чакаме края си. Аз лично съм за първото. Върви!

Ханс кимна с глава и излезе. Скоро се върна.

— Всички са съгласни да напуснем централата. Дори инженер Валд!

— Извикай го! — зарадва се Ивац.

Но в този момент инженерът влезе. Той се приближи до командната маса на централата и каза:

— Ще я настроя на автоматично управление и тя ще работи и без нас!

— Едва ли! — усъмни се българинът. — Когато тук нахлуе водата…

— Тук вода няма да влезе! — заяви лаконично Валд. — Централата е по-високо от изхода на бездната! И ако не съществува проблемът с въздуха, аз бих останал.

— Изходът ли? — учудено попита Ивац. — Къде се намира той?

— Не зная! — разпери ръце Валд — Но зная, че такъв съществува. Доктор Харм винаги ме довеждаше с кола, която от шосето направо влизаше под земята.

Той чевръсто започна да работи с бутоните и ключовете. Накрая изключи прекъсвача за силовото поле. Когато свърши, застана неподвижно и тъжно впи очи в командната маса.

— Да вървим! — подкани го Ивац. — Нямаме много време…

Отключиха вратата с шифъра, който Валд знаеше, и по познатия път излязоха на площада пред бившите жилища на работниците. Нивото на водата бавно се повдигаше и всичко вече беше залято. Янсен ги чакаше пред бариерата. Видът му беше неузнаваем: костюмът измачкан, очилата пукнати, косите разчорлени, лицето печално. Само жълтата кърпичка в горния джоб на сакото беше същата. Но тя стоеше чужда, нелепа, като вещ, кой знае как попаднала там.

— Сега накъде? — попита българинът, като предпазливо се озърташе на всички страни, няма ли да се появят отнякъде хората от охраната. Той тайно стискаше в джоба си откъснатото листче от албума.

— Най-напред ще отведем хората до изхода на пропастта! — обясни докторът. — И после ще се върнем при професора.