Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

В този момент се върна доктор Янсен.

— Водата вече е достигнала половин метър дълбочина! — съобщи той. — Всички са на повърхността с изключение на нас тримата. Пуснах и животните от моята лаборатория…

— Чудесно! — кротко каза професорът, като че ли това беше най-важното сега. — Много добре!

— Да тръгваме и ние! — предложи Ивац. — Професоре, вие сте нужен на хората. Предложете им вашия ум, вашите знания… Човекът може да мрази, но може да бъде и великодушен!

— И като си помисля, че ако не беше вашето съобщение, нищо нямаше да се случи! — възкликна трагично Самберг и започна да блъска безжалостно с ръце по катедрата.

— Доктор Харм сам е изнесъл шишето с писмото така, че да го намерят хората! — съобщи българинът.

— И защо? — попита професорът.

— Защото бездействието на дъното на тази пропаст му е омръзнало. Защото за него науката беше средство за задоволяване на лични амбиции, път към неограничена власт…

Професор Самберг посърна още повече.

— Не! Не мога да повярвам… — тъжно говореше той. — Доктор Харм! Гениален физик!… Най-добрият ми помощник да тръгне срещу мен. О-о-о, аз едва сега разбирам… Той не е загинал. Той се е самоубил, защото не е могъл да преживее предателството си срещу нашата идея… Но той заплати с достатъчно висока цена за неразумната си постъпка! — глухо каза професорът и вдигна глава.

— Разполагаме с много малко време… — осмели се да го прекъсне доктор Янсен.

— Трябва да спасим албумите! — напомни Ивац. Самберг ги погледна втренчено и дръпна брадичката си. После стана, разходи се напред-назад из стаята и най-неочаквано каза:

— Моето истинско име е доктор Грони. Хирург. Завърших медицина и започнах работа в едно градче в подножието на тази планина. В него освен мен имаше още трима лекари и отначало нито един болен не стъпваше в кабинета ми.

Янсен се опита да каже нещо, но професорът му направи знак с ръка да мълчи и продължи:

— По цели дни четях книги. И от тях започна всичко. Веднъж прелиствах стар, изпокъсан том с приказки от „Хиляда и една нощ“. Разтворих го някъде по средата и зачетох:

„А принцът, щом яхнал коня си, завил винта за излитане под погледите на всички заобикалящи го, които дебнели какво ще стори. Конят започнал да се олюлява насам и натам и да се разтърсва, и да прави странни движения, каквито никой кон не правел; щом тялото му се изпълнило с въздух обаче, той се откъснал от Земята и се издигнал във въздуха.“ — Гласът на професора укрепна, лицето му светна и той усмихнато погледна към доктор Янсен и Ивац: — Обърнете внимание: „… щом тялото му се напълнило с въздух обаче, той се откъснал от Земята и се издигнал във въздуха“. Този пасаж ми направи силно впечатление. Обърнах страниците и видях, че чета „Приказката за коня от абаносовото дърво“. Замислих се. За какво ставаше дума. За балон, направен във вид на кон, или за друг непознат летателен апарат. Знаех, че приказките от „Хиляда и една нощ“ са създадени по време, когато на човечеството не са били познати самолетът, нито балонът, нито каквото и да било друго летателно средство. И тогава ми хрумна странна идея. Започнах да се ровя в древни свещени текстове, митове, легенди, епоси и внимателно да изучавам тези прастари литературни паметници на човечеството. Това е познато, нали?

— Да! — потвърди Ивац, който не можеше да разбере защо професорът така неочаквано подхвана този разговор. — По „Илиада“ Шлиман откри Троя.

— Точно така! — прекъсна го гордо Самберг — Но Шлиман се задоволи със златните накити на хубавата Елена. Знаете ли, това е много странно. Векове наред учени, авантюристи, пирати или просто безумци са се ровили в древни архиви, папируси, пергаменти, каменни надписи с тайната надежда, че ще открият следите на приказни съкровища. И кой знае как се е родило нелепото схващане, че някога на Земята са живели първобитни цивилизации, които са се занимавали с това, да зариват в земята злато и скъпоценни камъни. А аз търсех нещо съвсем друго. Търсех доказателства за съществуването на машини. Търсех сведения за непознати апаратури и явления, достойни за научно изследване.

Ивац и доктор Янсен го слушаха с удивление. От лицето на професора струеше някакво примирение, което го променяше и го правеше друг: непознат и все тъй чужд.

— Да вземем например безсмъртното произведение на Омир „Одисея“ — каза Самберг и извади от катедрата голяма книга с черна кожена подвързия. — Вече говорихме за това, че Шлиман по „Илиада“ откри Троя. Но ние няма да откриваме Троя, а нещо съвсем друго. — Той трескаво започна да прелиства страниците.