Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Ивац и доктор Янсен го слушаха мълчаливо.

— Бавно, много бавно се попълваше екипът от моите сътрудници. Е, това не винаги ставаше доброволно, но великата идея го изискваше… На едни предлагах пари, на други работа, на трети — бъдеща слава и власт. И през цялото време една мечта ме опиваше, люлееше и носеше далече… далече… в бъдещето.

През прозорците на стаята бавно започна да се прецежда бяла пара.

— … Имаше един албум, който аз никога не докосвах — продължи Самберг. — Него трябваше да отворя, когато изтрием от лицето на Земята техническата цивилизация и включим Вратата на времето…

Той се наведе, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам албум с черни корици.

— Ето го! — тържествуващ съобщи професорът. — Сега всичко се свърши. Институтът за спасяване на човечеството и света престана да съществува. Смисълът на моя живот изчезна. Но мечтата ми е тук!

И той потупа албума с ръка.

— И сега, преди да свърши всичко, аз ще отворя албума и ще погледна в бъдещето. В далечното бъдеще на планетата Земя, където царува всевластната и чудесна Природа, великата майка на Живота. Пожелах да останете, за да разберете, че професор Самберг е знаел какво прави. Елате тук!

Янсен и Ивац се приближиха и професорът отвори албума.

И изведнъж лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.

Българинът за миг погледна косо отстрани и се дръпна изплашен. В албума се четеше насмешка и зла ирония, надменност и студенина, които се стоварваха като юмрук върху съзнанието на Самберг.

Професорът подскочи, изкрещя диво и хукна навън. Ивац се опита да го спре, но не успя. С доктор Янсен се спуснаха след него. Викайки с нечовешки глас, пълен с болка и гняв, Самберг побягна по пълните с вода галерии на института.

— Бързо след него! — викаше Янсен. — Този коридор води към езерото на минералния извор. — Професор Самберг! — крещеше той. — Спрете! Професор Самберг…

Но професорът бягаше, без да обръща внимание на виковете му.

Изведнъж изчезна.

— Езерото! — извика Янсен. — Бързо!

Водата стигаше вече до главите им. Напразно се мъчеха да намерят професора. От него нямаше и следа…

— Невъзможно е да го спасим! — каза накрая българинът. — Водата го е погълнала завинаги. Да се връщаме.

От отчаяние доктор Янсен опипваше дори страничните стени на галерията, като че ли професор Самберг можеше да се скрие там.

Ивац го хвана подръка и бавно тръгнаха назад.

— Да спасим албумите! — каза той, когато се върнаха в кабинета на изчезналия професор. Водата все повече се издигаше и бялата пара се кълбеше като дим от жертвена клада.

— Албумите са в чекмеджетата на бюрото му! — безволево каза Янсен. — Ключовете са върху бюрото.

Българинът внимателно ги издърпа, мъчейки се да не гледа в зловещия албум на „бъдещето“. Отключи чекмеджетата на бюрото. Албумите наистина бяха там. Докосна един. Но пръстите му потънаха в него. Албумът се разпадна и от него остана само купчина сива пепел. Пипна друг — същото. Той нервно разтваряше чекмедже след чекмедже, но всички албуми се разпадаха моментално. Накрая Ивац предпазливо пипна албума върху бюрото. Той се разпиля из цялата стая. Всичко беше ясно.

— Да вървим! — обърна се Ивац към доктор Янсен. — Тук няма повече какво да правим.

Излязоха.

Водата вече се беше издигнала толкова, че трябваше да плуват. С мъка достигнаха изхода. Янсен с много труд намери шайбата на вратата, завъртя я и с общи усилия едва успяха да я помръднат. Добре, че се отваряше навън. Минаха през нея и се измъкнаха на повърхността. Вратата се заключи след тях.

Доктор Янсен се отпусна на земята, захлупи глава и заплака…

Българинът се изправи до него и се загледа в черната врата, зад която се плискаха тъмните води на минералния извор, погълнали доктор Харм, професор Самберг и целия Институт за спасяване на човечеството и света…

Колко тайни и знания лежаха завинаги на дъното на наводнената бездна Дяволското копито.

Ивац си мислеше за създателите на албумите. Кои бяха те? Пришълци от други светове, нарочно подхвърлили тези албуми на Земята, за да насочат нейното развитие по погрешен път, или човек със зъл гениален ум, решил да си направи жестока шега с хората. Ивац си спомни иронията, зърната за момент в албума на бъдещето, и усети, че по жилите му пълзи студ. Безполезно беше преминал животът на такива надарени умове като професор Самберг и доктор Харм…

И колко хитро беше замислено всичко. Последният албум — албумът на бъдещето — лишава от съзнание човека, осъществил идеите, вложени в другите албуми, и задействува тайнствен импулс, под влияние на който останалите албуми се разпадат.