Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Добре! — съгласи се Ивац. — Да вървим! — И махна с ръка към другарите си. Ханс и инженер Валд се приближиха.

— Скоро ще бъдете на свобода! — съобщи им българинът. — Веднага идете в полицията и разкажете за случилото се на дъното на пропастта. Това ще успокои хората.

— Нима ти оставаш тук? — погледна го недоумяващо Ханс. — Та това е много опасно!

— Не мисля! — опита се да ги ободри българинът. — Сами виждате, водата се покачва. Сега всеки е зает да спасява себе си. А в тази пропаст са скрити безценни идеи и формули. Ще се опитам да запазя нещо.

— Да вървим! — подкани доктор Янсен. — Трябва да бързаме.

Ивац даде знак и всички тръгнаха. Вървяха около половин час. Накрая достигнаха до стоманена врата, охранявана от двама великани със сини коси и безстрастни лица.

Доктор Янсен им показа пропуск и след това набра необходимия шифър на шайбата върху вратата. Тя се отвори.

Ивац се сбогува с всеки поотделно.

— Щом излезете на свобода, веднага се отдалечете оттук! — посъветва ги той. — Още не знаем каква е причината за експлозията. Възможно е отново да се повтори. Съобщете никой да не се приближава наоколо, докато не изтекат четири часа. След това водата ще залее всичко и опасността ще премине.

Последен напусна пропастта инженер Валд. Преди това той се приближи до Ивац и тихо помоли:

— Имам една молба към вас!

— Кажете? — наведе се към него българинът.

— Опитайте се да узнаете как са създадени микроорганизмите от биоелектроцентралата.

Ивац кимна с глава.

Янсен затвори вратата.

— Да вървим! — измърмори омърлушено той. — Професорът ни чака.

— Самберг едва ли изгаря от желание да ме види — подхвърли българинът. — Нали ме е осъдил на смърт?

— Кой ви каза това?

— Доктор Харм!

— Професорът наистина ви беше сърдит, но никога не е издавал такава присъда! — намръщи се Янсен. — Излъгали са ви!

Нивото на водата все повече и повече се покачваше. Галериите се изпълниха с облаци водна пара, която възникваше от съприкосновението на горещите води с каменните стени на коридорите, и придвижването ставаше много трудно.

Пред сградата на професора все така мълчаливо, с ръце на кръста стояха великаните от охраната.

— Слушайте, докторе — спря го Ивац. — Кажете, откъде сте намерили толкова великани със сини коси!

— Просто всички те са със сини перуки! — усмихна се накриво Янсен. — Хрумване на доктор Харм!

Влязоха в кабинета на професора. Той беше захлупил глава на катедрата и раменете му нервно потрепваха. Познатият охлюв емблема се открояваше върху стената над него като жив.

— Професор Самберг, доведох българския биолог — съобщи учтиво Янсен.

Професорът скочи, като че ли му съобщаваха нещо много страшно. Лицето му беше потъмняло, брадичката разчорлена, мустачките увиснали… Но в очите му все още горяха яростните пламъчета на оная настръхналост, която Ивац познаваше от предишните им срещи.

— Всичките ми нещастия започнаха след вашето идване тук! — каза с печален, тържествен глас Самберг. — Затова поисках, преди водата да погълне моя институт, да ви видя.

Ивац мълчеше, изненадан от думите на професора.

— Най-добрият ми помощник, гениалният физик, доктор Харм, загина! — тъжно съобщи той, гледайки тавана на стаята. — И за всичко съм виновен аз.

— Вие? — учудено попита доктор Янсен. — Не разбирам защо?

— Не можах да сглобя навреме Вратата на времето! — отговори Самберг. — И го оставих сам срещу армията на хората…

— Това не е истина! — пристъпи напред българинът. — Доктор Харм загина, защото се вдигна срещу вас!

— Вие чувате ли се какво говорите! — извика изненадан професорът. — Янсен, чувате ли го? Ха-ха… Доктор Харм срещу мен! Това е клевета. Не позволявам! — Той почервеня, затресе се и само устата му се отваряха и затваряха беззвучно, като че ли не му достигаше въздух.

— Както искате — примирително вдигна рамене Ивац. — Но доктор Харм ми предложи да участвувам в заговора срещу вас.

— Това е невъзможно! — вдигна ръце над главата си Самберг.

— Той беше решил да завоюва цялата Земя. Да стане неин единствен владетел! Президент с неограничени пълномощия, както се изрази сам. За да ви изолира, той ми каза, че нарочно е скрил някакъв детайл от Вратата на времето, за да ви попречи да я сглобите.

— Кой друг може да потвърди това? — мрачно попита професорът. Погледът му беше станал зъл, недоверчив. Брадичката му нервно потрепваше.

— Предполагам, че отец Манчерони и инспектор Карлос. Двамата активно му помагаха.